— Моля те, моля те, моля те, обади ми се — нареждах аз. — Дори и наистина да си ми ядосан заради случилото се, просто ми кажи, че си добре.
Ответно обаждане не дойде. Стана осем. Имаше още час и аз оставих друго съобщение. Чувствах как ме обхваща истерия. Боже, какво да правя? Всичко, което направих, бе, да продължа да крача и да размишлявам колко скоро би се оказало прекалено скоро, за да позвъня на Роман още веднъж.
Пет минути преди девет, съвсем обезумяла в отчаянието си, грабнах дамската си чанта, за да изляза и да предприема нещо. Каквото и да е. Времето почти бе изтекло.
Какво щеше да стане? Как щях да разбера дали съм преминала изпитанието на нефилима? Като видя снимката на убития Роман в утрешния вестник? Или щеше да има друга бележка? Или може би някакъв друг страховит залог? И какво, ако нефилимът нямаше предвид никой от мъжете, които аз бях сметнала за вероятни? Ако беше някой, който въобще нямаше нищо общо?
Отворих вратата, за да изляза, и ахнах.
— Роман!
Той стоеше там. Беше толкова смаян да ме види, колкото и аз него. Изпуснах чантата си, хвърлих се към него и така яростно го прегърнах, че едва не го съборих.
— Мили Боже — изхълцах на рамото му, — толкова се радвам да те видя!
— Предполагам — отговори той и лекичко се отдръпна, за да ме погледне с разтревожените си тюркоазени очи. — Господи, Джорджина, какво не е наред? Получих от теб осемнайсет съобщения…
— Знам, знам — отвърнах, все още, без да го пускам. Щом го видях, отново изплуваха старите, създаващи неприятности чувства, които бях мислела за погребани. Той изглеждаше толкова хубав. Ухаеше така приятно. — Съжалявам. Просто си помислих, че ако ти се беше случило нещо…
Отново го прегърнах и в този момент зърнах часовника си. Девет часът. Смяната ми беше свършила, а заедно с нея и абсурдната игра на нефилима.
— Е, всичко е наред. — Той непохватно ме потупа по гърба. — Какво става?
— Не мога да ти кажа — гласът ми трепереше.
Той понечи да протестира, но после размисли.
— Добре, да караме по-бавно. Пребледняла си. Хайде да хапнем нещо. Тогава ще ми обясниш.
Да, разговорът щеше да бъде забавен.
— Не. Не можем.
— Хайде. Не можеш да ми оставяш всички тези отчаяни съобщения, а после да подхващаш „всеки има нужна от лично пространство“. Сериозно, Джорджина, направо не си на себе си. Трепериш. И без това не бих те оставил сама, след като те намерих в такова състояние, дори и без всичките тези телефонни обаждания.
— Не, не. Да не излизаме. — Седнах на дивана. Трябваше да го накарам да си тръгне, но не исках да го правя. — Нека останем тук.
Все още изглеждайки притеснен, Роман ми донесе чаша вода, седна до мен и хвана ръката ми. Времето минаваше и аз се успокоих, докато го слушах да ми разказва за незначителни неща в усилието си да ме накара да се почувствам по-добре. Той от своя страна се отнесе доста мило към психясалите ми телефонни обаждания. Продължи да се опитва да изтръгне обяснение, но когато му казах, че съм се притеснявала за него, той спря да ме притиска, поне временно. Продължи да ме ободрява, да ми разказва забавни истории, както и да води обичайните си политически монолози, оплаквайки се от ирационалните правила и лицемерието на управляващите. Късно вечерта отново се бях успокоила и остана единствено смущението от начина, по който се бях държала. Проклятие, ненавиждах този нефилим!
— Става късно. Ако си тръгна, ще се чувстваш ли добре? — попита той, докато стоеше с мен край прозореца в дневната с изглед към „Куин Ан авеню“.
— Вероятно по-добре, отколкото ако останеш.
— Е, въпрос на мнение — засмя се той и прокара ръка през косата ми.
— Благодаря, че се отби. Знам… знам… че изглежда налудничаво, но просто трябва да ми повярваш.
Той вдигна рамене:
— Всъщност май нямам избор. Освен това… приятно ми е да знам, че се тревожиш за мен.
— Разбира се, че се тревожа. Как иначе би могло да бъде?
— Не знам. Не е лесно човек да те разбере. Не можех да проумея дали наистина ме харесваш, или съм просто за убиване на времето. За разнообразие.
Заради нещо в думите му в главата ми зазвъня предупредителна камбанка; имаше нещо, на което би трябвало да обърна внимание. Обаче вместо това повече се вълнувах колко близо стоеше той до мен и как ръката му се плъзна от бузата ми надолу към врата и рамото ми. Имаше дълги, чувствени пръсти. Пръсти, които биха могли да направят чудеса на много хубави места.