Преглътнах, въпреки всичко бях любопитна:
— Каква съм?
Той пристъпи към мен. На красивото му лице имаше мрачна усмивка:
— Сукуба, която не иска да бъде сукуба. Сукуба, която иска да бъде човек.
— Не, не е вярно…
— Разбира се, че е. Ти си като мен. Не играеш по правилата. Изморена си от системата. Не им позволяваш да те натикат в ролята, която са определили за теб. Господи, докато те наблюдавах, не можех да повярвам. Колкото по-заинтересувана от мен изглеждаше, толкова повече се опитваше да се отдръпнеш. Мислиш ли, че това е нормално за една сукуба? Беше най-удивителното нещо, което някога съм виждал; да не говорим, че беше и най-разочароващото. Ето защо днес реших да те предизвикам. Не можех да преценя дали наистина ме заряза за мое собствено добро, или просто те интересува някой друг — като Мортенсен.
— Затова ли организира малката си глупава игричка днес? За да задоволиш шибаното си его?
Роман безпомощно вдигна рамене. Все още изглеждаше доволен от себе си.
— Казано по този начин звучи толкова повърхностно. Имам предвид — да, беше доста глупаво. Може би и малко детинско. Но трябваше да зная кого обичаш. Не можеш да си представиш колко трогателно беше да видя как се тревожиш за мен; да не споменавам и факта, че първо провери мен. Беше много вълнуващо — бях по-важен от останалите.
Почти бях готова да протестирам, че всъщност първо се разтревожих за Сет, но побързах да потърся Роман само защото мислех, че Сет е в безопасност. За щастие проявих достатъчно здрав разум да задържа устата си затворена. По-добре Роман да си мисли, че е прав.
— Добър си — казах вместо това, може би непредпазливо. — Караш ни да играем по свирката ти — мен и другите безсмъртни.
— Вероятно. Съжалявам за неприятностите, които съм ти създал. Що се отнася до останалите — той поклати глава, — за тях това е полезно. Те имат нужда от това, Джорджина. Искам да кажа, не ти ли писна? Какво са направили с теб? Очевидно е, че не си щастлива със съдбата си, но мислиш ли, че висшестоящите ще ти позволят да промениш нещо? Не. Не повече, отколкото са дали на мен и на вида ми. Системата е увредена. Вкопчили са се единствено в „това е добро“ и „това е лошо“. Няма средно положение. Няма възможност за промени. Ето защо обикалям и правя тези неща. Там горе имат нужда от събуждане. Трябва да разберат, че не са нито първа, нито последна инстанция, и то нито по въпросите на греха, нито пък по онези за спасението. Някои от нас все още се борят.
— Да видим… Колко често го правиш? Това, с убийствата?
— О, не толкова често. На всеки двайсет до петдесет години. Понякога — век. За известно време това ме пречиства, после с годините отново ми писва от системата и отново си набелязвам ново място и нов кръг от безсмъртни.
— Винаги ли е по един и същи модел? — спомних си за символите в дома на Джером. — Фаза на предупреждение… Фаза на нападение…
Роман засия:
— Добре, добре, написала си си домашното, а? Да, обикновено става по този начин. Първо се справям с няколко низши безсмъртни. Те са лесни мишени, но понякога се чувствам малко виновен заради тях. В действителност те също са в такава степен жертви на системата, в каквато сме ние с теб. Но пък проблемите с тях объркват висшите безсмъртни и после сцената ми е готова, за да продължа с основната атракция.
— Джером — мрачно казах аз.
— Кой?
— Джером… местният архидемон — поколебах се. — Баща ти.
— О, той ли…
— Какво би трябвало да означава това? Прозвуча, сякаш не го смяташ за нещо особено.
— На голямата шахматна дъска — не.
— Да… но той ти е баща…
— Е, и? Нашата връзка, или пък липсата й, не променя нищо.
Джером бе казал почти същото за Роман. Смаяна, седнах на подлакътника на близкия фотьойл — все пак излезе, че предстоящото ми унищожение не предстоеше чак толкова скоро.
— Но той не е ли… не е ли истинската цел — висшестоящият безсмъртен, когото искаш да убиеш?
Роман поклати глава и лицето му стана сериозно:
— Не. Моделът не е такъв. Започвам с низшите безсмъртни, а после се фокусирам върху местното бижу. Този с най-голямо влияние в района. Така предизвиквам по-голям смут сред останалите. Нали разбираш, има по-добър психологически ефект. Ако успея да се справя с най-влиятелния в кампуса, всички започват да се тревожат, че никой не е в безопасност.
— Така че би трябвало да е Джером.
— Не, не е Джером — търпеливо отвърна той. — Архидемон или не, знатният ми баща не е най-висшата инстанция тук. Не ме разбирай погрешно — изпитах доста голямо задоволство, така да се каже, да опикая територията му, но има някой, който го засенчва. Вероятно не го познаваш. Просто няма причина да си прекарваш времето с него.