По-силен от Джером? Оставаше само един…
— Картър. Преследваш Картър.
— Така ли се казва? Местният ангел?
— По-силен ли е от Джером?
— Доста! — Роман ме погледна с любопитство: — Познаваш ли го?
— Аз… чувала съм за него — излъгах. — Както ти каза, не си прекарвам времето с него.
В действителност умът ми препускаше. Картър беше мишената? Кроткият, саркастичен Картър? Не ми се вярваше да е по-силен от Джером, но все пак не знаех почти нищо за него. Не знаех дори какъв е, каква е работата му или пък мисията му в Сиатъл. Все пак едно ми беше ясно, и то явно само на мен — ако ангелът наистина превъзхождаше Джером, Роман нямаше да успее да му стори каквото и да е, не и ако правилото, че силата на нефилима не може да превъзхожда тази на родителя, беше вярно. На практика, Роман не би трябвало да е в състояние да нарани нито ангела, нито демона.
Реших да не споменавам нито това, нито пък факта, че познавам Картър по-добре, отколкото на Роман му се вярваше. Колкото по-малко знаеше, толкова по-голям шанс имахме да се справим с него.
— Добре. Наистина не си представям някоя сукуба да е твърде дружелюбна с ангел, но що се отнася до теб, е трудно да се каже. Имаш остър език, но въпреки това успяваш да привлечеш доста обожатели — леко успокоен, Роман се облегна на стената и скръсти ръце на гърдите си. — Бог ми е свидетел, че винаги съм се стремял да избягвам приятелите ти.
Гневът ми помогна да надвия страха си:
— Наистина ли? А Хю?
— Кой беше той?
— Импът.
— А, да. Е, трябваше да има пример за назидание, нали? Така че, да, малко си поиграх с него. Държеше се нахално с теб. Но не го убих. — Той ме погледна по начин, който според мен би могъл да бъде наречен насърчителен. — Направих го заради теб.
Замълчах. Спомних си как изглеждаше Хю в болницата. Бил нахален?
— Другите? — продължи той. — Онзи дразнещ ангел? Вампирът, който те заплашваше? Веднага изпитах желание да скърша врата му. Премахнах ги заради теб. Можеше и да не го правя.
Стана ми лошо. Не исках на съвестта ми да тежи нечия смърт.
— Много мило от твоя страна.
— Хайде, стига си ме критикувала. Трябваше да направя нещо, но в действителност, след като на танците се запознах с приятеля ти вампир, не можах да се заставя да му сторя каквото и да е. Ти наистина ме хвана натясно. Направо останах без жертви.
— Съжалявам за неудобството! — сопнах се, ядосана от това жалко просене на съчувствие. — Затова ли ти беше толкова лесно да ме нападнеш онази нощ?
Той се намръщи:
— Какво имаш предвид?
— Много добре знаеш какво имам предвид.
Помислих си за нападението над мен самата — всичко съвпадаше идеално. Беше се случило след отиването ми до „Крис тъл Старц“, на следващия ден след като бях зарязала Роман по време на концерта. Перфектно извинение да бъде ядосан и да търси възмездие.
— Помниш ли? В деня след концерта? След като бях със Сет?
По чертите на Роман премина разбиране:
— О, това ли?
— Това ли е всичко, което ще кажеш?
— Признавам, че беше малко детинско, но едва ли можеш да ме обвиняваш. Не ми беше лесно да гледам как се занасяш с Мортенсен, след като ме беше зарязала по този начин. Видях как предишната нощ си тръгна с него. Трябваше да направя нещо.
Скочих от мястото си, предишните ми опасения се върнаха:
— Трябваше да направиш нещо? Като да избиеш от мен желанието, докато съм в тясна уличка?
Роман вдигна вежди:
— За какво говориш? Казах ти, че никога не бих те наранил.
— А ти за какво говориш?
— За онази сладкарница. Проследих ви по-рано през деня и когато видях колко мила ставаш по време на десерта, ме обхвана ревност и издухах вратата. Казах ти, детинско беше.
— Спомням си — промърморих, сещайки се как вратата бе издухана и връхлетелият отвън вятър направи поразии в малката сладкарничка. Такъв вятър не беше обичаен тук, но не ми беше хрумнало за свръхестествено влияние. Той имаше право — беше детинско.
— Е, за каква уличка говориш? — настоя той.