Още повече, че бягството ми с Роман би означавало, че приемам последствията от безумния му заговор. Логически бях в състояние да разбера страха му и желанието му да раздава възмездие. Съчувствах и на сестра му — въпреки необяснимата й омраза към мен — тя просто искаше да заживее един обикновен живот. През годините бях видяла твърде много кланета и кръвопролития, изчезването на цели народи, за които днес никой не си спомняше. Да преживяваш това отново и отново, хилядолетия наред; винаги да бягаш и да се криеш само защото си се родил… е, вероятно и аз бих била доста ядосана.
И все пак не смятах, че това е основателна причина за убийствата на случайни безсмъртни, само за да се докаже нещо. Фактът, че познавах някои от тях, правеше нещата още по-лоши. Да, поведението на Картър ме изнервяше, но той бе спасил живота ми, а дните, прекарани с него, съвсем не бяха непоносими. Всъщност Роман би трябвало да похвали ангела. Най-голямото недоволство на нефилима бе, че безсмъртните бяха застинали в архаичните си роли, но Картър бе разчупил модела; един ангел бе избрал приятелството с предполагаемите си врагове. Той и Джером въплъщаваха бунтарския, свободомислещ начин на живот, така горещо проповядван от Роман. Жалко, че това май нямаше да се окаже достатъчно, за да разубедя нефилима. Питах се дали бих успяла.
— Не — отвърнах му, — не мога да го направя. А и ти не е нужно да го правиш.
— Какво не е нужно да правя?
— Да изпълниш плана си да убиеш Картър. Просто го остави. Остави всички тях на мира. Насилието поражда ново насилие, не мир.
— Съжалявам, не мога, любима. Няма мир за моя вид.
Протегнах ръка и докоснах лицето му:
— Наричаш ме така, но наистина ли го мислиш? Обичаш ли ме?
Той сдържа дъха си и внезапно разбрах, че е хипнотизиран от очите ми, точно както аз бях хипнотизирана от неговите.
— Да, обичам те.
— Тогава, ако ме обичаш, направи го заради мен. Замини. Напусни Сиатъл. Аз… ако го направиш, ще дойда с теб.
Дори не знаех, че го мисля, докато думите не се изплъзнаха от устните ми. Вярно е, че бягството си беше детска фантазия, но си струваше да опитам, ако можех да предотвратя надвисналите беди.
— Наистина ли ще го направиш?
— Да. Дотогава, докато се грижиш за сигурността ми.
— Ще те пазя, но…
Роман се отдръпна от мен и закрачи наоколо, като объркан прокара ръка през косата си.
— Не мога да замина — каза накрая той. — Бих направил всичко за теб на този свят, но не и това. Не можеш да си представиш какво е. Мислиш си, че безсмъртието е било жестоко към теб? Представи си какво е вечно да бягаш, вечно да се оглеждаш. Срещам толкова трудности, докато се заселя някъде. Благодаря на Бога, че имам сестра. Тя е единственото, което имам; единственото постоянно нещо в живота ми; единствената, която съм обичал — докато не срещнах теб.
— Тя може да дойде с нас.
Той затвори очи:
— Джорджина, преди хилядолетия, когато майка ми беше още жива, живеехме в един бивак заедно с други нефилими и техните майки. Винаги бягахме, винаги се опитвахме да изпреварим онези, които ни преследваха. Една нощ… никога няма да го забравя… те ни откриха и се кълна, че и самият Армагедон не би могъл да бъде по-ужасен. Дори не зная какви бяха — ангели, демони. Искам да кажа, когато се стигне дотам, те всички са едни и същи — красиви и зловещи.
— Да — прошепнах, — виждала съм ги.
— Тогава знаеш на какво са способни. Вилнеят и избиват всички, без значение какви са: деца-нефилими, хора — всеки е виновен.
— Но вие сте избягали?
— Да, имахме късмет. Но повечето нямаха.
Той се обърна и ме погледна. От болката в сърцето му очите ми започнаха да парят.
— Сега разбираш ли? Разбираш ли защо правя това?
— Само удължаваш кръвопролитието.
— Зная, Джорджина. За Бога, знам го, но нямам избор.
По изражението му разбрах, че мрази да е част от кръвопролитието, част от същото унищожително поведение, преследвало го през неговото детство. Но видях също, че е и неразривно свързан е него; че не може да избяга от него. Беше живял много дълго, доста по-дълго от мен. Годините на страх, гняв и кръв го бяха обсебили. Той трябваше да играе тази игра до самия край.