Затворих очи и преглътнах яда си. Помислих си за всички добряци по света, мъже като Дъг и Брус. Не исках да бъда техния провал.
— Наистина мразя това, Картър. Нямаш представа как го мразя, нямаш представа до каква степен вече не искам да го правя. Но си заслужава. Заслужава си, щом Сет може да запази своите спомени. — Несигурно погледнах ангела: — Може, нали?
Картър кимна и аз въздъхнах с облекчение:
— Добре. Поне има зрънце надежда.
— Разбира се, че има. Винаги има надежда.
— Не и за мен.
— Винаги има надежда! — твърдо повтори той със заповедническа нотка в гласа, която ме стресна. — За всекиго има надежда.
Почувствах как очите ми отново се напълват със сълзи. Мили Боже, напоследък май все плачех.
— Дори и за една сукуба?
— Особено за една сукуба.
Той отново ме прегърна и аз дадох воля на риданията си. Една прокълната душа, намерила миг отсрочка в прегръдките на създание от рая. Зачудих се дали казва истината, дали все още има надежда за мен. После обаче се сетих за нещо, което ме накара да се засмея, и да потисна сълзите си. Ангелите никога не лъжат.
Епилог
— Каси е болна — забързано ми каза Пейдж, докато обличаше палтото си. — Вероятно ще ти се наложи да я заместиш на касата.
— Не е проблем — облегнах се на стената в офиса й. — Така нещата са по-интересни, не мислиш ли?
Тя спря и ми се усмихна:
— Наистина оценявам, че дойде толкова бързо. — Разсеяно погали корема си. — Сигурна съм, че не е сериозно, но болката продължи през целия ден…
— Всичко е наред. Тръгвай. Трябва да се погрижиш за себе си. Трябва да се погрижиш и за двама ви.
Тя отново ми се усмихна, взе чантата си и тръгна към вратата.
— Дъг е някъде наоколо, така че ако ти трябва помощ, накарай го да ти помогне. Имах да ти казвам още нещо… О, да. В офиса ти има нещо за теб. Оставих го на стола ти.
От думите й стомахът ми се сви.
— К-к-какво е?
— Ще видиш. Трябва да тръгвам.
Последвах Пейдж извън офиса й и несигурно се отправих към моя. Последното нещо, оставено на стола ми, беше пликът от Роман — още едно парченце от извратената му игра на любов и омраза. Мили Боже, помислих, знаех си, че няма да е толкова лесно, колкото смята Картър. Роман се е върнал, започнал е всичко отначало и ме чака да…
Втренчих поглед и сподавих ликуването си. На стола ми се мъдреше „Договорът Глазгоу“. Вдигнах книгата толкова предпазливо, сякаш държах фин порцелан. Беше моят екземпляр — онзи, който преди около месец бях дала на Сет, за да го подпише. Прелистих заглавната страница и от книгата изпаднаха бледовиолетови листенца от роза. Събираха се в шепа, но за мен бяха много по-ценни от всеки букет, който бях получила през този месец. Докато се опитвах да ги хвана, прочетох:
На Тетида!
Осъзнавам голямото си закъснение, но доста често най-желаните неща идват само след много търпение и борба. Смятам го за общочовешка истина. Дори Пелей го е знаел.
— Знаеш ли, той се върна.
— А?
Вдигнах поглед от неясното послание и видях Дъг, облегнат на касата на вратата. Той кимна към книгата.
— Мортенсен. Отново е горе в кафенето и пише както обикновено.
Затворих книгата и здраво я стиснах.
— Дъг, още ли се интересуваш от гръцка митология?
Той изръмжа:
— Не ме обиждай, Кинкейд.
— Тетида и Пелей са родителите на Ахил, нали?
— Наистина е така — отвърна той, доволен от доверието в познанията му.
Що се отнася до мен, аз просто бях озадачена. Наистина не бях схванала посланието, нито пък бях разбрала защо Сет намесва най-великия герой от Троянската война.
— Знаеш ли останалото? — с очакване запита Дъг.
— Кое? Че Ахил е бил откачен психопат? Да, знам го.
— Да де, ама това всеки го знае. Имах предвид наистина страхотната част. За Тетида и Пелей? — Поклатих глава и той продължи, сякаш бе професор: — Тетида била морска нимфа, а Пелей — смъртен, който бил влюбен в нея. Само че когато започнал да я ухажва, тя се отнесла към него като истинска кучка.
— Как така?
— Можела да се преобразява.
Едва не изпуснах книгата.
— Какво?!
Дъг кимна: