— Искам да направиш нещо за Сет Мортенсен.
С неудобство си припомних коментара за секс робиня.
— Като например?
— Не знам — тя направи едва забележимо движение с глава, — каквото и да е. Той е нов в града. Все още не познава никого, така че социалният му живот вероятно е пълна скръб.
Като си припомних вчерашния хладен прием и трудностите в разговора, съвсем не бях изненадана от тази новина.
— Заведох го на обиколка.
— Не е същото.
— А брат му?
— Какво за него?
— Сигурна съм, че през цялото време поддържат социални контакти.
— Защо се противиш? Мислех, че си му почитателка.
Бях и то ревностна, но четенето на книгите му и общуването с него, се бяха оказали две съвсем различни неща. „Договорът Глазгоу“ беше забавно четиво, такъв беше и имейлът, който ми бе изпратил. Разговор обаче… липсваше. Разбира се, не можех да кажа това на Пейдж, така че се препирахме още известно време на тази тема, докато Дъг ни наблюдаваше с интерес. В крайна сметка се съгласих, противно на здравия си разум, ужасявайки се от перспективата дори само да припаря до Сет, да не говорим пък да се захвана с това.
Когато най-после в края на деня се приближих до него, бях напълно подготвена за ново отблъскване. Той обаче остави работата си и ми се усмихна.
— Здравей — поздрави ме той.
Настроението му изглеждаше много по-добро и аз реших, че държанието му от вчера навярно бе случайност.
— Здравей. Как върви?
— Не много добре. — Той леко почука с пръст по екрана на лаптопа и смръщи чело, когато се взря в него. — Малко са ми трудни. Просто не мога да усетя достатъчно добре тази сцена.
Бях завладяна от любопитство. Лоши дни с Къди и О’Нийл. Винаги си бях представяла, че общуването с подобни герои сигурно е постоянна тръпка. Върховно занимание.
— Звучи, сякаш имаш нужда от почивка. Пейдж се тревожи за социалния ти живот.
Очите му се спряха върху мен:
— О! Защо така?
— Мисли, че не излизаш достатъчно и че все още не познаваш никого в града.
— Познавам брат ми и неговото семейство. И Мисти — той направи пауза, — и теб.
— Това е добре, защото трябва да стана личният ти екскурзовод.
Устните на Сет леко се извиха, после поклати глава и отново погледна екрана.
— Наистина е много мило от ваша страна, но не е необходимо.
Той не ме отблъскваше, както бе направил вчера, но все пак се чувствах обидена, че щедрото ми предложение не бе прието, особено след като го правех под натиск.
— Хайде — казах аз, — какво друго смяташ да правиш?
— Да пиша.
Не можех да споря с това. Писането на тези романи си беше Божие дело. Коя бях аз, че да се меся в сътворението? И все пак… Пейдж беше издала заповед. Беше си почти като божествена заповед. Хрумна ми компромисен вариант.
— Можеш да направиш нещо… не знам, свързано с проучвания за книгата. С един куршум — два заека.
— Вече съм направил проучванията, от които имам нужда за тази книга.
— Какво би казал за развитието на героите? Като… да отидем на планетариум. — Къди бе очарована от астрономията. Често дори можеше да посочи съзвездията и да ги свърже с някои символични истории, аналогични с развръзката в романа. — Или… на хокей? Ще извлечеш свежите идеи, нужни ти за игрите на О’Нийл.
Той поклати глава:
— Не, няма. Никога не съм ходил на хокей, за да започвам сега.
— Какво? Наистина ли?
Той вдигна рамене.
— Откъде тогава… получаваш информация за играта? От записи?
— Знам основните правила. Вземам откъси от Интернет и ги „пришивам“.
Зяпнах го, почувствала се предадена. О’Нийл беше напълно обсебен от „Детройт Ред Уингс“. Тази страст го оформяше като личност и се отразяваше на действията му — беше бърз, сръчен, понякога брутален. Знаех, че Сет е педантичен към всеки детайл и бе съвсем естествено да предположа, че той е наясно с всичко за хокея, за да създаде толкова точна характеристика на своя герой. Сет ме изгледа, притеснен от слисаното ми изражение.
— Отиваме на хокей — съобщих аз.
— Не, ние…
— Отиваме на хокей. Изчакай ме за секунда.
Слязох тичешком по стълбите, изритах Дъг от компютъра и се сдобих с необходимата ми информация. Точно както предполагах, сезонът на „Тъндърбърдс“ току-що бе започнал.