По време на този въздействащ разговор, ръцете и краката ни непрестанно се докосваха. Той въобще не се опита да ме целуне, за което му бях благодарна, тъй като би означавало навлизане в опасна територия. Наистина имахме идеалната за мен среща — с много закачки и с толкова физически контакт, с колкото една сукуба би могла да се справи без риск. Флиртът разговор течеше леко, сякаш четяхме от сценарий.
Времето летеше много бързо и докато се усетя, вече стояхме навън, сбогувахме се и си уговаряхме нова среща. Опитах да протестирам, но и двамата усетихме колко съм неубедителна. Той продължаваше да настоява, че му дължа истинско излизане, без компаньони. Докато стоях там с него, стоплена от присъствието му, се изненадах колко много се нуждая от тази среща. Щаденето на добрите момчета водеше дотам, че винаги бях самотна. Гледайки Роман, реших, че отново искам да прекратя самотата, поне за малко. Ето защо се съгласих пак да се видим и пренебрегнах тревожните камбани в душата си, които това решение задейства. Лицето му светна и реших, че сега навярно ще се опита да ме целуне. При тази перспектива, изплашено и горящо от нетърпение, сърцето ми шумно заби. Все пак стана ясно, че предишните ми невротични приказки да не ставаме прекалено близки са имали ефект. Той само хвана ръката ми и накрая плъзна устни по бузата ми, което едва ли можеше да се определи като целувка. После се изгуби из улиците на „Куин Ан“. Малко по-късно изминах половината пресечка до моя апартамент.
Щом стигнах до вратата на апартамента си видях, че на нея е залепена бележка, върху която с красиви и удебелени с мастило букви се мъдреше името ми. Прониза ме смразяваща тревога. Бележката гласеше:
Ти си красива жена, Джорджина. По мое мнение толкова красива, че би могла да съблазниш дори ангел — нещо, което вече не се случва толкова често, колкото би трябвало. Красота като твоята обаче е ненужна, след като можеш да станеш такава, каквато си поискаш. Жалко, че твоят едър приятел е лишен от този лукс, което е направо срамота след случилото му се днес. За щастие той работи точно в бизнеса, позволяващ му да поправи всички щети във външния си вид.
Втренчих се в бележката сякаш можеше да ме ухапе. Име, разбира се, нямаше. Махнах я от вратата, бързо влязох в апартамента си и вдигнах телефона. Без колебание набрах номера на Хю. Със забележките „едър“ и „точно в бизнеса“ той беше единственият, за когото бележката би могла да се отнася. Телефонът му звъня продължително, преди да се включи телефонен секретар. Раздразнена, набрах мобилния му. След три прозвънявания отговори непознат женски глас.
— Там ли е Хю Мичъл?
Дълга пауза.
— Той… в момента не може да говори. Кой се обажда, моля?
— Джорджина Кинкейд, негова приятелка.
— Чувала съм го да разказва за вас, Джорджина. Аз съм Саманта.
Името не ми говореше нищо, нито пък имах търпение за увъртания.
— Може ли да говоря с него?
— Не… — гласът й беше напрегнат и разстроен. — Джорджина, днес се случи нещо ужасно…
Глава 11
Болниците са зловещи места — студени и стерилни. Истинско напомняне за крехката природа на тленното. От мисълта, че Хю се намира тук, ми се гадеше, но доколкото можах, потиснах това чувство, бързайки през болничните коридори към стаята, която Саманта ми беше казала.
Когато стигнах, открих Хю в едно легло, облечен в нощница, насинен и превързан. Край леглото му седеше руса жена и държеше ръката му. Щом нахлух в стаята, тя изненадано се обърна.
— Джорджина — каза Хю и немощно се усмихна, — много любезно, че се отби.
Русата жена — предположих, че е Саманта, стеснително ме огледа. Беше стройна, с очи на кошута и когато стисна още по-силно ръката на Хю, разбрах, че сигурно е двайсетгодишната му колежка. Неестествено големите й гърди го потвърждаваха.
— Всичко е наред — каза й успокоително той. — Това е приятелката ми Джорджина. Джорджина, Саманта.
— Здравей — рекох и й подадох ръка.
Тя я пое. Нейната беше студена и осъзнах, че нервността й е не толкова от запознанството й с мен, колкото заради случилото се с Хю. Беше трогателно.