— Захарче, би ли ни извинила за малко? Би могла да си вземеш от кафенето нещо за пиене.
Той й говореше мило и нежно, с тон, какъвто рядко използваше към нас през нощите ни в кръчмата.
Саманта разтревожено се обърна към Хю:
— Не искам да те оставям сам.
— Няма да бъда сам. С Джорджина трябва да поговорим. Освен това тя има черен колан по карате. Нищо не може да ми се случи.
Направих гримаса иззад нея, когато тя отбеляза:
— Надявам се всичко да е наред… Можеш да ми звъннеш на мобилния, нали? Ще дойда веднага.
— Разбира се — обеща той и целуна ръката й.
— Ще ми липсваш.
— Ти на мен още повече.
Тя стана, хвърли ми още един несигурен поглед и излезе. За момент я погледнах как се отдалечава, преди да заема стола й до леглото на Хю.
— Много сладко. Чак ми се отварят кариеси.
— Не е необходимо да бъдеш злъчна само защото не можеш да създадеш нормална връзка със смъртен.
Това подмятане ме нарани много повече отколкото би трябвало — Роман още не ми излизаше от ума.
— Освен това — продължи той — тя е разстроена от случилото се днес.
— Да, представям си. Исусе! Нека те погледна.
Огледах раните му в най-големи подробности. Изпод превръзките се показаха шевове, тук-там бяха разцъфтели лилави петна от натъртване.
— Можеше да е по-зле.
— Така ли? — попитах иронично. — Никога не съм виждала някой смъртен с толкова тежки рани.
— Разбира се. Първо, трябваше да съм мъртъв, но не съм. Второ, оздравявам точно както и ти. Трябваше да ме видиш този следобед, като ме докараха. Номерът е да се измъкна оттук, преди някой да е забелязал колко бързо се възстановявам.
— Джером знае ли?
— Разбира се. Обадих му се, но той вече го беше усетил. Очаквам да се появи всеки момент. Той ли ти се обади?
— Не точно — признах аз, колебаейки се дали да спомена за бележката. — Какво стана? Къде те нападнаха?
— Не помня много подробности. — Хю леко повдигна рамене, но се оказа трудно да се направи това движение в легнало положение. Предположих, че вече е разказвал тази история и на други. — Спрях за кафе. Бях сам на паркинга и докато се връщах към колата, този… човек, предполагам, изскочи отнякъде и ме нападна. Без предупреждение.
— Предполагаш?
Той се намръщи:
— Дори не го видях, но съм сигурен, че беше едър. И силен — наистина силен. Много по-силен отколкото бих допуснал.
Самият Хю също не беше от слабите. Вярно, работата му не изискваше физическо натоварване, нито пък тренираше, но имаше едро телосложение и достатъчно телесна маса.
— А той защо спря? — попитах аз. — Видя ли ви някой?
— Не, не разбрах защо ме остави. Около минута здрав бой и блъскане, и после си тръгна. Минаха петнайсет минути, преди някой да се появи и да ми помогне.
— Продължаваш да казваш „той“. Мислиш, че е мъж?
Хю отново се опита да вдигне рамене:
— Наистина не знам. Просто така ми се стори. Би могло да е и някоя гореща блондинка.
— Така ли? Трябва ли да разпитам Саманта?
— Според Джером не трябва да разпитваш никого. Говори ли с Ерик?
— Да… ще провери някои неща заради мен. Освен това потвърди, че ловците на вампири не могат да убият теб или мен, нито пък някога е чувал някой да може.
Хю се замисли.
— Този не ме уби.
— Мислиш ли, че се е опитвал?
— Със сигурност се опитваше да направи нещо. Изглежда, че ако можеше да ме убие, щеше да го направи.
— Но не е успял — разнесе се глас зад мен, — защото, както вече казах, ловците на вампири могат само да ви създадат неприятности, но не и да ви убият.
Обърнах се, слисана да чуя гласа на Джером. Още повече ме изненада, че Картър е с него.
— Остави Джером да се прави на адвокат на дявола — пошегува се ангелът.
— Какво правиш тук, Джорджина? — ледено попита демонът.
Отне ми секунда, докато заговоря:
— Как… как го направи?
Картър, както винаги, беше облечен като клошар. Докато Дъг и Брус приличаха на членове на гръндж банда, ангелът изглеждаше, сякаш бандата го е изритала. Той ми се усмихна накриво:
— Кое? Че сътворих остроумен майтап, отнасящ се до демоничния статус на Джером? Истината е, че винаги имам няколко готови такива и…
— Не. Не това. Не те усетих… не те почувствах…