— Не е вярно. Прекалено много го харесвам, за да е така.
Те се засмяха. Докато си обличах палтото, Питър се поинтересува:
— Хей, би ли могла да ми направиш една услуга?
— Каква?
Умът ми все още бе зает със загадката, витаеща край нас. И с Роман. След последната ни среща бяхме говорили няколко пъти по телефона и аз все повече и повече се удивявах колко добре се разбираме.
— Нали знаеш онези компютърни програми в салоните за красота, които ти показват как ще изглеждаш с различни цветове и прически? Мислех си, че би могла да бъдеш една такава жива програма. Можеш да се преобразиш в мен и да ми покажеш как бих изглеждал с различни прически.
Двамата с Коди се втренчихме в него и в продължение на цяла една минута в стаята надвисна тишина.
— Питър — рекох накрая, — това е най-глупавата идея, която някога съм чувала.
— Не знам — почеса се по брадичката Коди, — що се отнася до него, не е лоша.
— Точно сега имаме прекалено много други неща, с които трябва да се справим — предупредих ги. Липсваше ми търпение да угаждам с любезности на Питър. — Няма да хабя енергията си заради твоята суета.
— Хайде — настоя той, — все още преливаш от нея заради онзи добър девственик. Можеш да отделиш малко.
Поклатих глава и взех дамската си чанта.
— „Наръчник на сукубата“. Колкото повече една трансформация ме отдалечава от истинския ми външен вид, толкова повече енергия изисква. Преобразяванията в друг пол са като трън в задника, а преобразяванията в друг вид са още по-зле. Да си играя с теб на салон за красота би изгорило повечето от запасите ми, а аз имам по-добри неща, за които да ги използвам.
Изгледах го предупредително:
— Имаш нужда от професионална помощ относно това как възприемаш вида на тялото си и неувереността си, приятелю.
Коди ме погледна с подновен интерес:
— В друг вид? Можеш ли да се превърнеш в голям отровен гущер или в морски таралеж?
— Лека нощ, момчета. Тръгвам си.
Докато излизах, дочух Питър и Коди да спорят дали би ми трябвало повече енергия ако се преобразя в някой наистина дребен бозайник или във влечуго с човешки ръст. Вампири. Честно казано, понякога бяха като деца.
Стигнах до къщи за рекордно кратко време. Сетих се да преобразя обувките си на висок ток в сандали и стигнах до вратата на сградата заедно с Роман. Щом го видях, всички неприятни мисли за ангели и конспирации се изпариха.
Беше ми казал да се облека по-обикновено за тази вечер. Той бе направил същото, но все пак бе успял да придаде на дънките и тениската си с дълъг ръкав вид като за модно ревю. Явно имах върху него същия ефект, тъй като ме сграбчи в голяма мечешка прегръдка и ме целуна по бузата.
— Хей, страхотна си — прошепна в ухото ми, като ме задържа в обятията си малко по-дълго от необходимото.
— Хей, ти също — отдръпнах се от него и му се усмихнах.
— Толкова си мъничка — отбеляза и покри с длан бузата ми. — Сладко е.
Тези очи заплашваха да ме погълнат и аз побързах да се отдръпна, преди да съм направила нещо глупаво.
— Да тръгваме… — Направих пауза. — Къде отиваме?
Той ме заведе до колата си, паркирана малко по-надолу по улицата.
— След като си толкова добра с краката, реших, че искам да отидем някъде, където да изпробвам координацията и на други части от тялото ти.
— В някоя хотелска стая?
— Проклятие. Толкова ли съм предвидим?
Няколко минути по-късно той паркира пред неугледна сграда с мигащ неонов надпис БОУЛИНГ ЗАЛАТА НА БЪРТ. Зяпнах я с открито отвращение, неспособна да прикрия чувствата си:
— Това ли е изборът ти на място за среща? Боулинг зала? Дори не е от хубавите.
Роман не изглеждаше засегнат от липсата ми на ентусиазъм.
— Кога всъщност за последен път си била на боулинг?
Подозирах, че беше някъде през седемдесетте.
— Не чак толкова отдавна.
— Точно така. Виждаш ли — той стана по-разговорлив, щом влязохме вътре и се приближихме до гишето, — струва ми се, че знам какво искаш. Твърдиш, че не излизаш сериозно с никого, но аз все пак съм останал с впечатлението, че излизаш доста. Четирийсет и четвърти номер, моля.
— Трийсет и шести.
Касиерката ни подаде по чифт нехигиенично изглеждащи обувки и аз се почувствах изключително благодарна, че бактериите не представляваха заплаха за мен. Роман плати и тя ни посочи с жест определената ни алея.