Роман се приближи до пътеката, движенията му бяха плавни и грациозни като на котка. Топката се изля от ръката му като вода от стомна, гладко тръгна надолу и удари девет кегли. Когато топката му се върна, той я хвърли с лекота още веднъж и отнесе упоритата десета.
— Нощта ще бъде дълга.
— Горе главата — потупа ме той по брадичката, — ще преодолеем това. Опитай отново и се цели по-наляво. Аз ще отида да взема по една бира.
Хвърлих по-наляво, както ме посъветва той, но улучих левия улей. При второто хвърляне опитах доста по-сдържано и успях да ударя крайната лява кегла. Спонтанно нададох вик.
— Добре се справи — окуражи ме Роман, докато слагаше на масата две халби с евтина бира. От около десетилетие не бях пила бира, произведена в голяма пивоварна фабрика. — Всеки е започнал от нищото.
С напредването на вечерта твърдението му определено се оказа вярно. Броят на точките ми нарастваше бавно, понеже развих отвратителния навик първото ми хвърляне да е сплит. Показах пълна липса на способност да уцелвам кеглите, въпреки добрите обяснения на Роман. Трябва да му се признае, че даваше добри и добронамерени съвети, както и някои практически инструкции.
— Ръката ти се движи така, а останалата част от тялото ти се извива ето така — обясни той, като застана зад мен с ръка на бедрото ми, а другата — на китката ми.
От докосването му плътта ми пламна и се зачудих дали наистина действията му бяха продиктувани от алтруизъм, или бяха извинение да сложи ръцете си върху мен. Редовно използвах такива похвати в работата си като сукуба. Това влудяваше мъжете и сега знаех защо.
Хитрост или не, аз нямаше да му кажа да спре.
Достигнах апогея си във втората игра, дори успях да направя страйк, обаче в третия рунд представянето ми се влоши, тъй като бирата и умората надделяха. Усещайки това, Роман обяви края на нашето боулинг приключение и похвали успеха ми като изключително впечатляващ.
— Трябва ли да отидем на вечеря в някоя долнопробна кръчма, за да удължим тази фантастична среща за опознаване на бедняшкия живот?
Той ме прегърна през раменете, докато вървяхме към колата.
— Предполагам, че зависи от това, дали си се поддала на съблазнителния ми чар или не.
— Ако кажа да, ще ме заведеш ли на някое хубаво място? Нали разбираш, понякога и по-шикозните места вършат работа.
Накрая седнахме в луксозен японски ресторант, от което останах много доволна. Не бързахме, като се наслаждавахме на храната и разговорите, и аз отново бях впечатлена от познанията и начетеността на Роман. Този път обсъждахме актуални теми, споделяхме мненията си за последните новини и културни събития, за нещата, които харесваме, и онези, които ни дразнят, и какво ли още не. Открих, че Роман бе пътувал много и имаше категорични виждания относно световните дела и политика.
— Тази страна е толкова влюбена в себе си! — оплака се той, отпивайки саке. — Сякаш е застанала пред голямо огледало. По цял ден просто стои и се оглежда. Когато погледне встрани, то е само за да каже на останалите „направете това“ или „трябва да сте като мен“. Нашата военна и икономическа политика тормози хората отвъд границите ни, а вътре консервативните групи тормозят останалите граждани. Мразя това.
Слушах с интерес, заинтригувана от тази страна на един иначе весел и безгрижен мъж.
— Направи нещо. Или се махни.
Той поклати глава:
— Типичният удобен гражданин. Старата политика — „щом не ти харесва, напусни“. За жалост е много трудно да прекъснеш корените си. — Той се облегна и леко се усмихна. — Предприемам по нещичко тук-там. Дреболии. Нали разбираш, моята собствена битка срещу статуквото. Вземам участие в някои демонстрации. Отказвам да купувам стоки, произведени в страните от Третия свят.
— Не купуваш кожени палта? Ядеш екологично чиста храна?
— Това също — засмя се той.
— Странно — казах след минута мълчание. — Току-що ми хрумна нещо.
— Какво?
— През цялото време говорим за актуални въпроси. Не споделихме нищо за травмиращото детство, дните в колежа, бившите ни или каквото и да било друго.
— Какво странно има в това?
— Всъщност, нищо. Просто процесът на сближаване при хората обикновено изисква всеки да сподели историята си.
— Мисля, че миналото достатъчно ни преследва и без да го смесваме с настоящето. Гледам основно напред, не назад.