Коди си облече палтото.
— Вие нищо не разбирате.
— Е, бъди внимателен — автоматично го предупредих аз.
Напрежението внезапно спадна и изглежда вече никой не ми се сърдеше, задето бях заподозряла Картър. Беше ясно обаче, че никой не ми повярва за него. Бяха отхвърлили идеите ми, както се отхвърлят ирационалните страхове или въображаемите приятели на някое дете.
Вампирите си тръгнаха заедно, а Хю скоро ги последва. Замъкнах се до леглото, все още опитвайки се да поставя парченцата от пъзела на мястото им. Авторът на бележката бе отбелязал, че ангелите са стигнали до грехопадение заради красиви жени и това трябваше да означава нещо. Аз обаче не можех да свържа това със странните атаки срещу Дуейн и Хю, които имаха повече общо с насилие и жестокост, отколкото с красота и похот.
Когато на следващия ден отидох на работа, имах нов имейл от Сет и изпитах страх от последиците на вчерашния ми отказ за среща. Вместо това той просто отговаряше на последното ми съобщение, което бе част от продължаващия ни разговор за неговите наблюдения в Северозапада. Стилът и тонът на съобщението бяха забавни както винаги и бе ясно, че Сет няма нищо против или дори не бе забелязал чалнатия ми отказ вчера. Уверих се в това по-късно, когато се качих горе да си взема кафе. Сет седеше в обичайния си ъгъл и пишеше, забравил, че е събота. Спрях, поздравих го и получих типичния разсеян отговор. Не обели и дума за партито, не изглеждаше разстроен и явно наистина въобще не го беше грижа за това. Предположих, че би трябвало да съм благодарна, задето се е възстановил толкова бързо, че не скърби и сърцето му не се разкъсва за мен, но заради егоизма си се почувствах малко разочарована. Нямаше да имам нищо против да му бях направила малко по-силно впечатление, което да предизвика някакво съжаление заради отказа ми. Дъг и Роман например не биха позволили едно отблъскване да ги възпре. Аз бях капризно създание.
Мисълта за двамата мъже ми напомни, че по-късно тази вечер щях да се видя с Роман, за да отидем на концерта на Дъг. Почувствах се опиянена от мисълта, че отново ще видя Роман, макар че радостта от чувството се помрачаваше от опасенията ми. Не ми харесваше, че той има такова въздействие върху мен, но досега не се бях противопоставяла на домогванията му. В близките дни щяхме да стигнем критичната точка и се страхувах от последствията. Подозирах, че когато моментът настъпи, щеше да ми се иска Роман да се бе отказал да ме преследва, толкова лесно, колкото Сет.
Всички подобни тревоги се изпариха от ума ми вечерта, когато посрещнах Роман в апартамента си. Носеше официално облекло в елегантни нюанси на синьото и сребристосивото, всеки косъм и всяка гънка стояха перфектно на мястото си. Той ме дари с една от опустошителните си усмивки и аз трябваше да се постарая коленете ми да не се разтреперят като на ученичка.
— Трябва да ти е ясно, отиваме на пост гръндж и пънк-рок концерт. Повечето от останалите ще бъдат с дънки и тениски. Може би тук-там ще има и малко кожа.
— Повечето хубави срещи свършват по кожа — очите му обходиха апартамента и за кратко се спряха върху етажерката. — Не каза ли, че е шоуто ще е късно вечерта?
— Да. Започва в единайсет.
— Това ни дава четири часа, през които да се разгорещим, скъпа. Трябва да се преоблечеш.
Погледнах към черните си дънки и червената си блуза без ръкави.
— Тези дрехи няма ли да свършат работа?
— Признавам, че стоят великолепно върху краката ти, но мисля, че ще ти се прииска да си с пола или рокля. Нещо подобно на облеклото ти от танците, само може би… по-горещо.
— Напълно съм сигурна, че никога не съм чувала думата „горещо“ да се отнася, за каквото и да е от моя гардероб.
— Трудно ми е да повярвам. — Той посочи към коридора. — Отивай, времето лети.
Десет минути по-късно се появих в прилепнала тъмносиня жоржетена рокля. Имаше тънки презрамки и несиметрична пола с волани по ръба, която разкриваше голяма част от левия ми крак. Бях спуснала косата си и сега я носех разпиляна върху раменете.
Роман отклони поглед от многозначителното си общуване очи в очи с Обри.
— Горещо.
Той посочи към Библията на крал Джеймс, сложена на масичката ми за кафе. Беше отворена, сякаш я е разглеждал.
— Никога не съм смятал, че си от хората, които ходят на църква.
И Сет, и Уорън си бяха направили подобни шеги. Това накърняваше репутацията ми.