Изпаднах в онази странна замечтаност, която понякога се появява заради алкохола, и бях дотолкова погълната от собствения си свят, че разговорите и шумът около мен се размиха до неясно жужене, а лицата и цветовете избледняха до откъслечни картини, отделни от съществуването ми. Всичко, което наистина усещах, бе Роман. Всеки мой нерв крещеше и ми се прииска ръцете му, положени на корема ми, да се плъзнат по-нагоре, за да докоснат гърдите ми. Вече чувствах как под тънката материя зърната ми се втвърдяват и се чудех какво би станало, ако се обърнех и го възседнех, както бях направила с Уорън…
— Тоалетна! — възкликнах внезапно, докато се изправях. Бе странно как нечий мехур изведнъж се превръща от търпим в напълно непоносим. — Къде е тоалетната?
Другите ме изгледаха странно, или поне така ми се стори.
— Натам — посочи Каси и гласът й прозвуча някъде отдалече, въпреки че тя бе съвсем близо. — Добре ли си?
— Да — вдигнах смъкналата ми се презрамка, — просто трябва да отида до тоалетната. И да се отдалеча от Роман — си казах — за да мога отново да мисля ясно. Не че тази последна стъпка щеше да бъде възможна при сегашното ми състояние.
Роман започна да се изправя, пиян и непохватен колкото мен.
— Ще дойда с теб…
— Аз ще отида — бързо предложи Дъг. — И без друго трябва да се върна преди следващата част.
Като ме хвана за ръка, той ме помъкна през тълпата към един не толкова населен заден коридор. Докато вървяхме, леко залитах и той забави крачка, за да ми помогне.
— Колко изпи?
— Преди или след като дойдох тук?
— По дяволите! Къркана си.
— Това проблем ли е за теб?
— Едва ли. Как смяташ, че прекарвам повечето си свободни вечери?
Спряхме пред дамската тоалетна.
— Хващам се на бас, че Сет ме мисли за алкохоличка.
— Защо би си помислил подобно нещо?
— Няма да го видиш да пие. Той е шибан трезвеник. Проклет задник, с тъпотиите му — без кофеин, без алкохол.
Очите на Дъг проблеснаха изненадано от езика ми.
— Знаеш ли, не всички въздържатели презират пиячите. Освен това не Сет е този, за когото се тревожа. Много повече съм притеснен заради господин Щастливите ръчички.
Примигнах объркано:
— Имаш предвид Роман?
— Не беше отдавна, когато отказваше всяка покана за среща, а сега позволяваш публично да те опипват.
— И какво от това? — горещо възразих аз. — Не мога ли да бъда с някого? Нямам ли право, за разнообразие, да направя това, което искам, а не това, което съм длъжна?
Думите бяха изречени по-високо и с много повече горчивина, отколкото бях възнамерявала.
— Разбира се — потвърди той, — но тази вечер не си на себе си. Ако не внимаваш, ще направиш нещо глупаво. Нещо, за което ще съжаляваш. Би трябвало да помолиш Каси или Бет да те закарат вкъщи…
— О, ти ли ще ми четеш конско! — възкликнах аз. Знаех, че ставам безразсъдна и че никога не бих говорила по този начин на Дъг, ако бях трезва, но не можех да се спра. — Само защото не бих да излязла с теб и само защото съм избрала да се чукам с Уорън или някой друг, ти трябва да се месиш и да ме пазиш чиста и неопетнена. Щом ти не можеш да ме имаш, никой не може, така ли?
Дъг пребледня, а няколко души ни загледаха.
— За Бога, Джорджина, недей…
— Шибан лицемер! — изкрещях му. — Нямаш право да ми казваш какво да правя! Никакво шибано право!
Не чух какво още понечи да каже. Обърнах се и връхлетях в дамската тоалетна — единственото място, където можех да избягам от тези мъже. Когато свърших и отидох да си измия ръцете, се погледнах в огледалото. Изглеждах ли пияна? Бузите ми бяха розови, няколко от къдриците ми се бяха поотпуснала в сравнение с началото на вечерта. Бях потна. Не прекалено пияна, реших аз, би могло да е много по-лошо.
Поколебах се дали да изляза от тоалетната. Притеснявах се, че Дъг ме чака. Не исках да говоря с него. Една жена влезе със запалена цигара и аз си изпросих една и за мен. Свих се в един ъгъл да убия времето и я изпуших. Когато чух бандата на Дъг да се вихри отново, разбрах, че вече мога да изляза.
Излязох от тоалетната и връхлетях право върху Роман.
— Добре ли си? — попита той и ме хвана през кръста, за да ме придържа. — Притесних се, когато не се върна.
— Да… добре съм. Не… не съм — признах, наведох се към него и го прегърнах. — Не знам какво става. Чувствам се толкова странно…