Изхвръкнах през вратата и внезапно ме обгърна хладният нощен въздух. Огледах се наоколо задъхана. Стоях на задния паркинг. Бях заобиколена от коли. Наоколо се мотаеха няколко души, които пушеха канабис, но повечето не ми обърнаха внимание. Вратата, през която бях излязла, се отвори и аз се обърнах, очаквайки Роман, но вместо него видях Сет. Изглеждаше разтревожен.
— Стой далече от мен! — предупредих го.
Той вдигна ръце с разтворени длани в успокояващ жест, докато бавно се приближаваше.
— Добре ли си?
Отстъпих две крачки назад и посегнах към чантата си.
— Добре съм. Просто трябва… да се махна оттук… да се махна от него.
Извадих мобилния си телефон с намерението да се обадя на вампирите, но той се изплъзна от ръцете ми и въпреки опитите ми да го хвана, се удари в асфалта със силен трясък.
— По дяволите!
Коленичих и вдигнах телефона, като гледах ужасена счупения екран.
— По дяволите! — повторих.
Сет коленичи до мен:
— Какво мога да направя за теб?
Погледнах го. Лицето му плуваше пред замъгления ми поглед.
— Трябва да се махна оттук. Да се махна от него.
Сет ме хвана за ръката. Смътно си спомнях как ме поведе през няколко пресечки до кола с тъмен цвят. Помогна ми да вляза и потеглихме. Облегнах се назад и се потопих в движението на колата, оставяйки се да ме люшка назад-напред, назад-напред, назад-напред…
— С-с-с-п-при.
— Какво?
— Спри! Веднага!
Той спря и аз отворих вратата, изхвърляйки на улицата съдържанието на стомаха си. Когато свърших, Сет изчака за момент, преди да попита:
— Готова ли си да тръгваме?
— Да.
Но след няколко минути аз пак го накарах да спре и процедурата се повтори.
— Това… пътуване с кола ме убива — изпъшках, щом отново бяхме на път. — Не мога да остана в колата. Движението…
Сет се смръщи и направи рязък завой надясно, който за малко да ме накара да повърна в колата.
— Съжалявам — каза той.
Пътувахме още няколко минути и вече щях да го помоля отново да спре, когато колата застина. Той ми помогна да изляза и аз се огледах наоколо, без да мога да разпозная сградата пред нас.
— Къде сме?
Пред дома ми.
Той ме въведе вътре, направо в банята, където незабавно коленичих и отдадох почит на тоалетната чиния, изхвърляйки много повече течност, отколкото си бях представяла, че има в мен. Неясно усещах, че Сет е зад мен и отмята косата ми. Смътно си спомних, че висшите безсмъртни като Картър и Джером могат повече или по-малко да бъдат засегнати от алкохола според желанието си, и единствено чрез силата на волята си да изтрезнеят. Мошеници.
Не зная колко време съм стояла там на колене, преди Сет нежно да ме изправи.
— Можеш ли да стоиш права?
— Мисля, че да.
— Има… ъ-ъ-ъ… по косата и роклята ти. Смятам, че ще поискаш да се преоблечеш.
Погледнах към морскосиния жоржет и въздъхнах:
— Горещо.
— Какво?
— Няма значение.
Започнах да дърпам презрамките надолу, за да съблека роклята. Той вдигна вежди и побърза да се извърне.
— Какво правиш? — попита с пресилено нормален глас.
— Имам нужда от душ.
Запрепъвах се гола и пуснах водата. Сет, все още, без да ме поглежда, отстъпи към вратата.
— Да не паднеш?
— Надявам се, че няма.
Застанах под водата и се задъхах от топлината й. Подпрях се на облицованата с плочки стена и оставих силната струя да ме облее. Шокът моментално проясни сетивата ми. Огледах се. Видях, че Сет е излязъл и вратата на банята е затворена. Въздъхнах и затворих очи. Исках да се смъкна на колене и да загубя съзнание. Докато стоях, отново си помислих за Роман и колко беше хубаво да го целуна. Не знаех какво ще си помисли сега за мен, особено след начина, по който се бях държала.
Когато спрях водата и излязох изпод душа, вратата на банята се отвори.
— Джорджина? Използвай това.
Кърпа и огромна тениска бяха промушени преди вратата да се затвори отново. Подсуших се и облякох тениската. Беше червена и имаше щампа с „Блек Сабат“. Сладко.
Отново започна да ми се гади.
— О, не! — простенах, отправяйки се към тоалетната чиния.
Вратата се отвори.
— Добре ли си?