— Добре. Още веднъж ти благодаря за всичко. Ще ти се реванширам някой ден.
Той пренебрежително махна с ръка:
— Няма нищо. Вече го направи, като дойде на тържеството.
— Не съм направила нищо специално — поклатих глава аз.
Сет само се усмихна:
— До скоро.
Излязох от колата и неочаквано пак пъхнах главата си вътре:
— Ей, трябваше да те попитам по-рано. Подписа ли книгата ми? „Договорът Глазгоу“?
— О… не е за вярване, че забравих. Все още е вкъщи. Ще я подпиша и скоро ще ти я донеса. Съжалявам — той изглеждаше искрено разкаян.
— Добре, няма проблеми.
Май трябваше да претършувам жилището му за нея.
Той отново ми каза „довиждане“ и аз влязох в магазина. Ако правилно бях запомнила графика, Пейдж трябваше да отвори, а Дъг — да бъде тук до късно в ролята на управител. Както се очакваше, той седеше на бюрото за информация и наблюдаваше как Тами помага на клиент.
— Здравей — казах, когато се приближих до него. Изпитвах неудобство при спомена за грубите си думи. — Може ли да поговорим за минутка?
— Не.
Охо, бях очаквала, че ще е разстроен… но това?
— Първо трябва да се обадиш на приятеля си.
— Аз… какво?
— Онзи мъж — обясни Дъг, — пластичният хирург, който се мотае с теб и Коди.
— Хю?
— Точно той. Обади се едва ли не стотици пъти, остави и съобщения. Разтревожен е за теб. — Изражението му стана едновременно и нежно, и огорчено, щом видя роклята ми, съчетана с ризата. — Аз също.
Намръщих се, озадачена от настойчивостта на Хю.
— Добре, ще му се обадя още сега. После ще дойдеш ли при мен?
Дъг кимна и аз затършувах за мобилния си телефон, но си спомних, че снощи го счупих. Затова отидох в кабинета си, приседнах на ръба на бюрото и набрах телефона на Хю.
— Ало?
— Хю?
— За Бога, Джорджина, къде беше?
— Аз… никъде…
— Цяла нощ, а и днес, се опитваме да се свържем с теб.
— Не си бях вкъщи — обясних, — а мобилният ми телефон се счупи. Защо? Какво става? Кажи ми, че не се е случило пак.
— Боя се, че се случи. Ново убийство, а не любезен побой. Когато не успяхме да те открием, с вампирите решихме, че е нападнал и теб, макар Джером да ни каза, че усещал, че си добре.
Преглътнах:
— Кого… Кой е този път?
— Седнала ли си?
— Може да се каже.
Стегнах се, готова за всичко. Демон. Имп. Вампир. Сукуба.
— Лусинда.
Примигнах:
— Какво? — Всичките ми теории за отмъстител на злото бяха разбити. — Но това е невъзможно. Тя е… Тя е…
— … ангел — довърши вместо мен Хю.
Глава 16
— Джорджина?
— Тук съм.
— Доста шибана работа, а? Това май слага край на ангелската ти теория.
— Не съм толкова сигурна.
Първоначалното ми чувство на смайване бе отстъпило място на нова теория, която си бе пробивала път в ума ми, откакто бях прочела библейския пасаж в дома на Тери и Андрея. Сега се чудех… чудех се пред какво точно сме изправени, ако изобщо ставаше дума за ангел. Отново си спомних думите от Битие: В ония дни, а също и след това, се намираха исполините на земята… тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже…
— Какво каза Джером за това?
— Нищо. Ти какво очакваше?
— Всички останали добре ли са?
— Доколкото зная — да. Какво смяташ да правиш? Надявам се да не е нещо глупаво.
— Трябва да проверя нещо.
— Джорджина… — предупредително започна Хю.
— Да?
— Бъди внимателна. Джером е в ужасно настроение след случилото се.
— Мога да си представя засмях се язвително.
Настана неловка тишина.
— Какво още имаш да ми кажеш?
Той се поколеба още малко:
— Това… е изненада за теб, нали? Случилото се с Лусинда?
— Разбира се. Защо да не е?
Нова пауза.
— Просто… трябва да признаеш, че е странно. Първо Дуейн…
— Хю!
— И после, имам предвид, когато не успяхме да се свържем с теб…
— Вече ти казах, че мобилният ми телефон се счупи. Не говориш сериозно.
— Не, не. Просто… не знам. Ще поговорим по-късно.
Затворих. Лусинда мъртва? Лусинда, с карираната пола и късо подстриганата коса? Беше невъзможно. Почувствах се ужасно, бях я видяла онзи ден. Аз, разбира се, я бях нарекла лицемерна кучка, но не исках да й се случи точно това. Нито пък бях искала смъртта на Дуейн.
И все пак, връзката, която Хю бе очертал, беше странна. По-странна, отколкото исках да призная. Бях се скарала и с Дуейн, и с Лусинда, и скоро след това те бяха мъртви. Но Хю? Как, се вписваше той в това? Някой приятел. Доколкото чух, доста се забавлява докато разказва за преобразяването ти с крила и камшик. Спомних си за подигравката на Лусинда. Аз наистина бях имала спречкване с импа, преди да бъде нападнат. Малко спречкване и малък побой, целящ да го остави жив.
Потръпнах, не бях сигурна какво означава всичко това. Влезе Дъг.
— Наред ли е вече всичко?
— Да, благодаря. — За момент застинах от неудобство, но в крайна сметка чувството на вина се отприщи. — Дъг, аз…
— Забрави, Кинкейд. Няма нищо.
— Не мислех онова, което казах. Бях…
— Разбита. Сломена. Мъртвопияна. Случва се.
— Все пак нямах право. Ти се опитваше да бъдеш мил, а аз се държах като психясала кучка.
— Не беше психясала.
— А кучка?
— Е… — Той потисна усмивката си, като избягваше погледа ми.
— Съжалявам, Дъг. Наистина съжалявам.
— Забрави. Не мога да понеса още от тази сантименталност.
Наведох се, стиснах ръката му и леко положих глава на рамото му.
— Ти си добър човек, Дъг. Наистина добър човек и добър приятел. Съжалявам… съжалявам за много от нещата, които се случиха, или не се случиха, между нас.
— Забрави. Ние сме приятели, Кинкейд. — Настана многозначително мълчание. Явно той все още се чувстваше неудобно от този разговор. — Добре ли завърши вечерта? След шоуто изгубих следите ти, а това облекло въобще не ме успокоява.
— Никога няма да повярваш на кого е тази риза — подхвърлих и подробно му разказах цялата история от това как ми беше станало лошо при Сет до последвалото парти за рождения ден на племенницата, му.
Когато свърших, Дъг истерично се смееше от облекчение.
— Мортенсен е добро момче — каза накрая, все още смеейки се.
— Той каза същото за теб.
Дъг се ухили:
— Знаеш ли, той… О, човече, забравих покрай всички тези телефонни обаждания. — Обърна се към бюрото и започна да рови сред документите и книгите, докато накрая извади малък бял плик. — Има бележка за теб. Пейдж каза, че я намерила снощи. Надявам се новините да са добри.
— Аз също.
Обаче, когато я видях, изпитах съмнения. Взех я внимателно, сякаш можех да си изгоря пръстите на нея. Хартията и калиграфският почерк бяха идентични с тези на предишната. Отворих плика и зачетох: