Вдигнах поглед, останала без дъх. Никога не бях чувала подобно нещо. Имах право, като казвах на Ерик, че вярващите бяха най-неподходящите, които можем да питаме. Отдавна трябваше да съм чула нещо за това тук. Потомци на ангели. Бяха ли истински нефилимите? Все още ли бяха сред нас? Или просто бях попаднала в задънена улица, следвайки погрешна следа, когато всъщност би трябвало да огранича търсенето сред безсмъртните от моя калибър, или тези над мен, като Картър? В крайна сметка, нефилимите бяха полухора, не можеше да са чак толкова силни.
Платих сметката, тръгнах към колата и докато вървях, отворих бисквитката си с късметче, което се оказа празно. Очарователно. Заръмя и умората сякаш се просмука в крайниците ми, което не бе изненадващо, като се имаха предвид последните двайсет и четири часа.
Когато стигнах в „Куин Ан“, не успях да намеря място за паркиране и това ми подсказа, че наблизо се провежда спортно събитие или някакво шоу. Мърморейки, паркирах на седем пресечки от дома си и се зарекох никога повече да не наемам апартамент, около който има места за паркиране само на улицата.
Вятърът, който бяхме усетили по-рано със Сет, бе утихнал и това бе нормално, тъй като Сиатъл не е ветровит град. Дъждът обаче се засили и още повече помрачи настроението ми.
Бях изминала половината път до вкъщи, когато чух зад себе си стъпки. Спрях и се обърнах, но не видях нищо, освен хлъзгавия тротоар, смътно отразяващ светлината на уличните лампи. Нямаше никого. Извърнах се и ускорих крачка, направих едно умствено усилие и просто станах невидима. Джером имаше право — прекалено много мислех като човек.
Все пак не харесах улицата, която бях избрала; беше прекалено пуста. Трябваше да пресека и да измина останалото разстояние по „Куин Ан авеню“.
Тъкмо бях завила зад ъгъла, когато нещо силно ме блъсна в гърба, запращайки ме около два метра напред; бях толкова изненадана, че отново станах видима.
Опитах да се обърна, замахвайки срещу нападателя, но нов удар ме улучи жестоко по главата и ме събори на колене. Имах чувството, че ме налагат с бейзболна бухалка. Нападателят отново ме удари. Този път — напреки през едната плешка, и аз закрещях с надеждата някой да ме чуе. Друг удар по слепоочието ме просна по гръб. Хвърлих бегъл поглед нагоре, опитвайки се да видя кой ми причинява това, но всичко, което смътно успях да различа, беше тъмен, аморфен силует, бързо и силно замахващ към мен; следващият удар ме улучи в челюстта. Беше толкова силен, че повече не можах да се изправя, не можех да се боря и срещу болката, която се просмукваше в мен по-жестоко и по-настойчиво от падащия дъжд.
Внезапно пред погледа ми се появи ярка светлина — толкова ярка, че чак болеше. Не само аз я видях. Нападателят ми отстъпи и чух как над мен се разнесе пронизителен писък. Привлечена от някаква неустоима съблазън, погледнах към светлината. Когато го направих, гореща бяла болка прониза мозъка ми, а очите ми видяха, че към нас се приближава фигура — красива и ужасна, във всички цветове и без цвят, бяла светлина и мрак, с крила и въоръжена с меч, чертите й се променяха и бяха неразличими. Следващият писък, който чух, бе моят собствен. Агонията и екстазът от това, което бях видяла, изгаряха сетивата ми, макар че вече не виждах. Пред погледа ми всичко стана бяло, още по-бяло, ослепителнобяло, докато се спусна черна пелена и вече не виждах нищо.
Тогава настъпи тишина.
Седях там плачеща, наранена физически и духовно. Приближиха се стъпки и почувствах, че някой коленичи до мен. По някакъв начин въпреки слепотата си знаех, че не е нападателят ми. Онзи отдавна беше избягал.
— Джорджина? — повика ме познат глас.
— Картър! — задъхано казах и го прегърнах.
Глава 17
Събудих се от мъркането на Обри в ухото ми. Усетила идването ми в съзнание, тя облиза бузата ми, близо до ухото, а мустачките й нежно се отъркаха в кожата ми.
Гъделичкаше ме. Леко се раздвижих и отворих очи. За мое учудване светлината, цветовете и формите достигнаха до мен, макар че бяха смътни и изопачени.
— Мога да виждам — промърморих към Обри, докато се опитвах да седна.
Тялото ми веднага бе пронизано от болка на безброй места, което ми попречи да помръдна. Лежах върху дивана си, а върху мен бе метнато старо вълнено одеяло.