— Доколкото виждам — изръмжа Джером, — била си с някой свестен смъртен.
— Направих услуга на Хю.
— Да не е началото на приятен нов навик?
— Не и за заплатата, която ми даваш.
Джером отново изръмжа, но това си беше нещо нормално между нас. Щеше да ме упрекне, че не вземам работата си насериозно, аз щях да му го върна с няколко хапливи забележки и равновесието щеше да се възстанови. Както вече казах, бях нещо като любимата му ученичка.
Сега обаче докато го гледах, разбрах, че няма да има повече шеги. Чарът ми, който така бе омаял клиентите днес, нямаше никакво въздействие върху тези двамата. Лицето на Джером беше мрачно и сериозно, това на Картър — също, въпреки обичайната саркастична полуусмивка на ангела.
Джером и Картър редовно прекарваха времето си заедно, особено ако имаше алкохол. Преди това ме изумяваше, защото от тях се очакваше да са противници в някаква голяма космическа битка. Веднъж попитах Джером дали Картър е паднал ангел, което предизвика у демона неудържим смях. Когато се успокои ми отговори, че Картър не е паднал ангел. В противен случай, технически погледнато, просто вече нямаше да е ангел. Аз сметнах отговора за незадоволителен и в крайна сметка реших, че двамата навярно си прекарват времето заедно просто защото съществуването на никой друг в този регион не се простираше назад чак до началото на сътворението. Всички ние — по-нисшите безсмъртни, в някакъв предишен момент сме били човешки същества, а великите безсмъртни като Джером и Картър — не. Моите столетия бяха моментен проблясък върху житейската им линия.
Каквито и да бяха причините за присъствието му сега, аз не харесвах Картър. Не беше противен като Дуейн, но винаги изглеждаше извънредно самодоволен и надменен. Може би това беше характерно за ангелите. Картър имаше и най-странното чувство за хумор. Никога не можех да разбера дали ми се подиграва или не.
— Какво мога да направя за вас, момчета? — попитах ги и метнах чантата си на кухненския плот. — Имам планове за вечерта.
Джером ме изгледа с присвити очи:
— Искам да ми разкажеш за Дуейн.
— Какво? Нали ти разказах. Пълен задник.
— Затова ли го уби?
Замръзнах. Тъкмо преравях съдържанието на шкафа и бавно се обърнах, за да погледна отново към дуото, очаквайки да е някаква шега. Но и двамата ме гледаха сериозно.
— Убит? Как… как е възможно?
— Ти ми кажи, Джорджи.
Примигнах, внезапно осъзнала накъде води всичко това.
— Обвинявате ме, че съм убила Дуейн? Чакайте… глупаво е. Дуейн не е мъртъв. Не би могъл да бъде.
Джером започна да кръстосва из стаята, а гласът му беше преувеличено любезен:
— О, уверявам те, че е съвсем мъртъв. Намерихме го тази сутрин преди изгрев.
— И? Умрял е от излагане на слънце? — това беше единствената причина един вампир да умре, която някога бях чувала.
— Умрял е от забит в сърцето му кол.
— Ух!
— Ще ми кажеш ли на кого възложи да го направи, Джорджи?
— Не съм възлагала на никого. Дори не мога… дори не мога да разбера защо е всичко това. Дуейн не може да е мъртъв.
Ти ми призна, че сте се спречкали миналата нощ.
— Да…
— …и че си го заплашила.
— Да, но не говорех сериозно…
Мисля, той спомена, че си му казала никога повече да не те доближава?
— Бях ядосана и разстроена! Той ме изплаши. Това е лудост. Дуейн не може да е мъртъв.
Това бе единствената разумна мисъл, към която можех да се придържам, така че го повтарях и на тях, и на себе си. Безсмъртните по дефиниция си бяха безсмъртни. Точка.
— Нищо ли не знаеш за вампирите? — с любопитство ме попита архидемонът.
— Освен че не умират?
Сивите очи на Картър весело заблестяха. Джером не ме намираше за толкова забавна.
За последен път те питам, Джорджина: ти ли поръча убийството на Дуейн? Просто отговори на въпроса ми. Да или не?
— Не! — твърдо изрекох аз.
Джером погледна Картър. Ангелът се взря изпитателно в мен. Правата му руса коса падаше напред и скриваше част от лицето му. Тогава осъзнах защо Картър е тук тази вечер. Ангелите винаги могат да различат истината от лъжата. Най-после той рязко кимна на Джером.
— Радвам се, че издържах проверката — промърморих, но те не ми обърнаха никакво внимание.