При споменаването на Кралицата на сукубите сърцето ми спря. Бях я срещала само веднъж, когато за първи път се присъединих към тази категория безсмъртни. Онази среща, също както да видя Картър в целия му ангелски блясък, съвсем не беше преживяване, което да искам скоро да се повтори.
Разбра ли ме?
— Д-Д-а.
Сигурна ли си?
Натискът дотолкова се засили, че едва успях да кимна. Внезапно психологическият капан изчезна и аз политнах напред, като дишах дълбоко. Все още усещах къде силата му ме бе притискала подобно на образа, който се вижда след проблясвалото на светкавицата на фотоапарат.
— Радвам се, че ме разбра, и съм сигурен, че ти е ясно защо не мога напълно да ти вярвам.
— Това… да не е част от изолирането ми някъде?
Той се позасмя. Леко. Заплашително.
— Не. Поне не още. Откровено казано, мисля, че просто имаш нужда от наглеждане, за да не се забъркваш в неприятности. Освен това не съм съвсем убеден, че връзката ти с нефилима е чиста случайност.
Понечих да възразя, но се сдържах — кожата ми още гореше.
— Искаше ми се да го прави някой от приятелите ти, но без съмнение ти си в състояние да въртиш всекиго от тях на малкото си пръстче. Не, трябва да те наглежда някой, който няма да се огъне; някой, който няма да се поддаде на номерата ти.
— Номера? Кой тогава?
За около минута почти бях започнала да смятам, че говори за себе си, но после забелязах самодоволната усмивка на Картър. Ох, майчице.
— Не говориш сериозно.
— Това ще гарантира спазването на правилата, Джордж, Нещо повече — ще те запази жива.
— На практика в момента си най-добрата ни отправна точка — обясни Картър. — Този нефилим се интересува от теб, макар че интересът му изглежда малко се видоизменя — от изпращане на бележки до нападение.
— Картър ще е на линия, ако онзи се опита да довърши започнатото. Може също и да защити апартамента ти от любопитни очи.
— Но нали нефилимът ще го усети, когато излезем — слабо възразих аз.
— Не повече, отколкото ти в момента ме усещаш — напомни ми Картър. — А и аз ще бъда невидим. Като призрак до теб. Като ангел на рамото ти, ако така по ти харесва. Дори няма да забележиш, че съм наоколо.
— Моля те, Джером, не можеш да направиш това.
— Мога и ще го направя. Освен ако, както вече казах, не предпочиташ да говоря с Лилит?
Проклятие! Заплахата с Лилит бе много по-силна, от каквото и да е пазене и той го знаеше.
— Добре. Ако няма друго за обсъждане, аз си тръгвам и ви оставям да се настаните. — Джером се вгледа в нас и тъмните му очи се задържаха върху мен. — Между другото, погледни се в огледалото, когато имаш време.
Намръщих се, мислейки как Коди критично оглеждаше раните ми.
— Благодаря, че ми напомни.
— Това, което ти напомням, е, че си сукуба. Тези синини са проява на убедеността ти, че си човешко същество. Не си. Сигурно ги усещаш, но не е необходимо да ги показваш.
Като каза това, демонът изчезна, оставяйки след себе си миризма на сяра. Подозирам, че това си беше чиста показност.
— Е, получавам ли кушетката? — жизнерадостно попита Картър.
— Върви в ада!
Излязох от стаята, за да огледам отражението си.
— Това май не е добър начин да посрещнеш новия си съквартирант.
— Не съм те молила за…
Спрях в средата на коридора. Бях прекарала последните две седмици, подозирайки Картър в убийство и други ужасни неща и бях прекарала последната половина на века, мразейки го. Все пак той току-що ми бе спасил живота, а аз дори не му благодарих.
Обърнах се към него, страхувайки се от това, което трябваше да кажа.
— Съжалявам.
Появи се усмивка, подобна на усмивката на Джером, когато преди малко го бях помолила за позволение.
— Наистина ли? За казаното току-що?
— За това, че не ти благодарих по-рано. За това, че ме спаси. Имам предвид, не съм щастлива, че се мотаеш тук, но съм ти благодарна за онова, което направи. Съжалявам също, че не съм била… мила с теб.
Изражението на ангела беше непроницаемо.
— Радвам се, че можах да ти помогна.
Тъй като не знаех какво друго да кажа, се обърнах и тръгнах.