— По-добре — чистосърдечно казах аз, — и харесах писмото ти.
— Така ли? Страхотно.
Настана нормалната за нас тишина.
— Много… ли написа днес?
— Да. Около десет страници. Това никога не звучи като много, но…
На вратата се почука и по гърба ми полази ледена тръпка.
— Може ли да задържиш?
— Разбира се.
Колебливо, безшумно като крадец, се запромъквах към вратата, макар че бавните и предпазливи движения едва ли биха помогнали срещу умопобъркано и мощно свръхестествено същество. Внимателно надникнах през шпионката. Роман. Въздъхнах с облекчение и отворих вратата, бях готова да го прегърна.
— Здравей.
— На мен ли говориш? — попита Сет.
— Здравей — каза Роман, който изглеждаше толкова несигурен, колкото и мен. — Може ли… да вляза?
— Ъ-ъ… не, имам предвид — да, можеш, и да, сега говоря на теб.
Отстъпих, за да влезе Роман.
— Виж, Сет, може ли да ти звънна по-късно? Или може би… утре просто ще се видим, става ли?
— Да. Наред ли е всичко?
— Наред е. Благодаря, че се обади.
Затворих и насочих цялото си внимание към Роман.
— Известният творец Сет Мортенсен?
— Днес съм болна — обясних, като използвах същото извинение, с което се бях оправдала и пред Сет. — Той просто се обади да попита как съм.
— Ужасно мило от негова страна. — Роман сложи ръце в джобовете си и закрачи.
— Просто приятели сме.
— Разбира се, че сте. Защото ти не се срещаш с него, нали?
— Роман… — Потиснах напиращия в мен пристъп на ярост и се насочих към по-безопасна територия. — Искаш ли нещо? Сода? Кафе?
— Не мога да остана. Минавах оттук и получих съобщението ти. Просто си помислих… Не знам какво си мислех. Глупаво беше.
Той се обърна, сякаш за да си тръгне, и аз бързо сграбчих ръката му.
— Почакай. Недей, моля те.
Той се обърна към мен и за да ме погледне, сведе поглед заради внушителния си ръст, а лицето му, обикновено изразяващо добро настроение, сега бе посърнало.
— Днес наистина не се чувстваш добре.
— К-какво те накара да кажеш това?
Бях преобразила синините си, както бе настоял Джером, и каквато и болка да чувствах, тя вече не беше видима.
Той внимателно протегна ръка и погали бузата ми, а пръстите му станаха по-смели.
— Не знам. Струва ми се… че просто… си много бледа.
Исках да изтъкна, че не нося грим, и точно тогава осъзнах, че искам да изглеждам болна.
— Вероятно е настинка.
Той отпусна ръката си.
— Мога ли да направя нещо за теб? Не знам… да те гледам такава…
Боже, чак толкова зле ли изглеждах?
— Добре съм, просто имам нужда от почивка. Виж, за онази вечер…
— Съжалявам — каза той, — не трябваше да те принуждавам.
Изгледах го с удивление:
— Ти не си направил нищо. Аз бях. Проблемът беше в мен. Аз съм тази, която не успя да задържи нещата под контрол.
— Не, грешката беше моя. Знаех мнението ти за сериозните връзки и все пак те целунах.
— Аз също те целунах. Не е в това проблемът. Проблемът е, че не бях на себе си. Бях пияна и глупава. Не трябваше да се държа така с теб.
— Няма нищо. Наистина. Радвам се, че с теб всичко е наред.
Той се усмихна и аз си спомних изказването на Сет, че е лесно човек да ми прости.
— Виж, след като и двамата чувстваме грешката си, можем взаимно да си простим. Да излезем тази седмица и…
— Не — спокойствието в гласа ми изненада и двама ни.
— Джорджина…
— Не, Роман, няма да се срещаме повече. Нито пък можем да останем приятели — преглътнах, — и ще бъде най-добре, ако скъсаме.
— Джорджина — възкликна той с широко отворени очи, — не говориш сериозно. Аз и ти…
— Знам, знам. Но не мога да се виждам с теб. Не и сега.
— Късаш с мен.
— Е, та ние дори не сме имали връзка…
— Какво ти се е случило? — попита ме той. — Какво се е случило в живота ти, че изпитваш такъв ужас да се сближиш с друг човек? Какво те кара да бягаш? Кой те е наранил?
— Виж, много е сложно, а и вече няма значение. Миналото си е отишло. Просто не мога, разбираш ли?
— Друг ли има? Дъг? Или Сет?
— Не. Няма никого. Просто не мога да бъда с теб.
Спорехме, повтаряйки едни и същи фрази по различен начин, а емоциите ни растяха ли, растяха. Изглеждаше сякаш няма край, но в действителност бяха минали само пет минути, през които той настояваше, а аз се дърпах. Не се разгневи, нито стана нахален, но отчаянието му наистина си личеше и имах чувството, че ще се разплача веднага щом той си тръгне.