Слисана, вдигнах глава. Не бях чула никого да се приближава. Не познавах мъжа, който стоеше там — бе странник в град, където всеки познава всеки. Беше строен и спретнат, облечен в много по-елегантни дрехи от тези, които бях виждала да се носят.
— Кой си ти?
— Наричат ме Нифон — отвърна той с лек поклон. — А ти си Лета, дъщеря на Мартинес и бивша съпруга на Кириакос.
— Аз все още съм негова съпруга.
— Но не за дълго.
Извърнах лице:
— Какво искаш?
— Искам да ти помогна, Лета. Искам да ти помогна да се измъкнеш от кашата, в която си се забъркала.
— Никой не може да ми помогне. Не и ако не си в състояние да промениш миналото.
— Не. Никой не може да промени миналото. Но мога да накарам хората да забравят.
Бавно се обърнах към него, забелязвайки блестящите му очи и изтънчените му маниери.
— Не се шегувай. Не съм в настроение за това.
— Уверявам те, че съм напълно сериозен.
Вгледах се в него и внезапно по някакъв начин разбрах, че казва истината, колкото и невъзможна да изглеждаше тя. По-късно научих, че Нифон е имп, но в онзи момент просто почувствах странната атмосфера около него; шепотът на сила, която обещаваше, че той наистина би могъл да изпълни казаното.
— Как?
Очите му проблеснаха — не по-различно от очите на Хю, малко преди да сключи голяма сделка.
— Да се изтрие от нечия памет това, което си направила, е немалък подвиг. Има си цена.
— Можеш ли да накараш и мен да забравя?
— Не. Но мога да го направя с всички останали. Със семейството ти, с приятелите ти, с целия град. С него.
— Не знам… Не мисля, че ще мога да се върна при тях. Дори и да не си спомнят, аз ще помня. Така няма да мога да погледна Кириакос в очите. Освен ако… — поколебах се, като се чудех дали нямаше да е най-добре, ако никога повече не ги видя. — Можеш ли да ги накараш да забравят и мен? Да направиш така, сякаш никога не съм се раждала?
Нифон рязко и развълнувано въздъхна.
— Да… да. Но за услуга като тази цената е по-висока.
Тогава той ми обясни какво трябва да дам в замяна, за да ме изтрие напълно от спомените на тези, които ме познаваха. Душата ми бе изтъргувана. Щях да я нося, докато ходя по земята, но тя, така да се каже, щеше да е под наем. Това бе цената на всяко пъклено споразумение. Но адът поиска от мен още — вечна служба за унищожаването на душите. Щях да прекарам остатъка от дните си, като съблазнявам мъжете и изпълнявам фантазиите им, но за своя собствена изгода и в полза на онези, на които служех. В такава орис имаше ирония, като се има предвид как бях стигнала дотук.
За да си помагам, щях да се сдобия със способността да приемам всяка избрана от мен форма, а също и способността да подсилвам чара си. И, разбира се, щях да имам вечен живот. Безсмъртие и неуязвимост. За някои и само това би било достатъчно.
— Ще бъдеш добра. Една от най-добрите. Усещам го в теб. — Имповете имат способността да проникват в човешката душа и природа. — Повечето хора мислят, че желанието е само в тялото, но то е и тук — той докосна челото ми. — Никога няма да умреш. Ще останеш млада и красива завинаги, до свършека на света.
— А след това?
Той се усмихна:
— Дотогава има много време, Лета, а животът на съпруга ти е застрашен сега.
Това ме накара да взема решение. Откритието, че мога да спася Кириакос и да му дам нов живот, в който аз няма да присъствам, а той ще има шанса отново да бъде щастлив. Живот, в който можех да си спестя позора, а може би — и справедливото наказание. Моята душа, която аз почти не разбирах, изглеждаше малка цена. Съгласих се на сделката и първо си стиснахме ръцете, а после сложих отпечатъка си на документа. Не можех да чета. Нифон ме остави и аз се върнах в града. Беше зловещо просто.
Когато се върнах, всичко бе точно както той ми бе обещал. Желанието ми вече беше изпълнено. Никой не ме разпозна. Минаващите покрай мен хора, които бях познавала през целия си живот, ми хвърляха погледи, запазени за странници. Сестрите ми минаха покрай мен, без да ме познаят. Исках да намеря Кириакос, да видя дали и с него бе същото, но не можах да събера кураж. Не исках никога повече да види лицето ми, дори и да не го познае. Прекарах деня, като се скитах и се опитвах да приема факта, че си бях отишла завинаги от тези хора. Бе по-трудно, отколкото си мислех. И по-тъжно.
Когато падна нощта, отново се оттеглих към покрайнините на града. В крайна сметка, нямаше къде да отида. Нямах семейство, нито приятели. Вместо това седях в тъмнината, гледах луната и звездите и се чудех какво да правя. Отговорът дойде бързо.