— Ще пребиваме от бой кардинския граф, така ли? Трябваше да го направим още тази сутрин, преди да ми се натъртят задните части от езда.
Конрад, който пристигна последен, също дочу само последните думи на брат си.
— Натъртени задни части ли, Алекс? Ти? Твоето дупе би трябвало да е…
— Достатъчно! — намеси се Александра, като изгледа сърдито всеки един от тях. — Не, не и не! — Това бе отговор на забележките им. — Вече ви обясних плана си и вие се съгласихте, че е добър. Ще продължаваме да действаме по него, докато не се появи по-добра възможност. А да го пребивате от бой и дума не може да става!
— Тогава би трябвало да се засрамим — засмя се Стенка.
Александра го погледна строго и продължи.
— Във всеки случай, вече няма да пътуваме с такова темпо. Васили се опитва да ни накара да се движим по неговия маршрут и разписание, но дори и да се справяме много по-лесно от него, не мисля да го чакам сам да се откаже, не и когато конете ми са с мен. Тъй като заговорих за тях, настаниха ли ги добре?
— В момента стъкмяват набързо отделен корал за кобилите, тъй като тук нямат място за толкова много коне — осведоми я Тимофей. — За през нощта ще свърши работа.
Те продължиха да обсъждат още някои въпроси, отнасящи се до пътуването, когато накрая се появи Васили, заедно с приятеля си Лазар Димитриев, който се бе приближил до Александра по-рано този ден и й се бе представил. Александра не се изненада, когато разбра, че Лазар е купил един от белите жребци на баща й. Не се бе стърпял и го бе яхнал веднага, но тя знаеше, че този кон е с неспокоен и буен характер.
При нормални обстоятелства би обсъдила с него качествата на животното, всъщност би го направила с удоволствие, но бе решила да не се държи приятелски с никого от групата на Васили, в това число и с граф Димитриев. В себе си Александра съжали, че постъпва така, тъй като той се държеше много мило, а очевидно и двамата бяха страстни любители на коне. Съвсем скоро той се отказа от опитите си да завърже разговор с нея, защото тя напълно го пренебрегваше.
Александра благоволи да размени няколко думи с него само защото той попита за Нина.
— Коя е тази весела девойка?
— Моята камериерка, Нина Разин.
— Роднина ли е на онези казаци?
— Тя е тяхна единствена сестра.
В отговор той само въздъхна.
— А аз си мислех, че ще се забавлявам по обратния път.
Александра бе изпитала желание да се разсмее на разочарованото му изражение, тъй като й се видя много смешно. Вместо това се обърна строго към него.
— Стой далеч от Нина освен ако тя самата няма нищо против компанията ти.
След което не му проговори повече.
Сега Александра се питаше дали Лазар е съобщил на Васили за грубостта й. Искрено се надяваше да е така. Тя искаше той да разбере, че презрението й не е насочено само към него, а също и към приятелите му, и към членовете на семейството му.
Когато влезе, Васили й хвърли само бегъл поглед. На масата й имаше едно свободно място, но Александра бе сигурна, че той няма да го заеме. Но понеже така или иначе щеше да стане свидетел на ужасните й маниери, за нея нямаше значение къде ще седне той.
Васили спря за момент, за да говори със собственика, който вероятно му съобщаваше, че Александра се бе погрижила за всичко. Тя се надяваше, че това ще го ядоса, разчиташе да стане така. Мъжете обичаха да си мислят, че те трябва да владеят ситуацията и да се разпореждат навсякъде.
Александра го наблюдаваше внимателно, но не откри никакви признаци, че това, което чува, го ядосва по някакъв начин. Изведнъж едно от момичетата, които сервираха храната, изпищя весело, втурна се през помещението и се хвърли на врата му.
В първия момент Александра се смая, след това се намръщи, когато забеляза усмивката, с която Васили се обърна към момичето. Усмивката бе толкова открита и прелъстителна, че Александра затаи дъх, въпреки че тя не бе отправена към нея. Не беше някоя забележителна красавица, но Васили я гледаше така, като че ли никога не бе виждал по-красиво създание.
Той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Момичето се усмихна и постави интимно ръка на гърдите му. Той я потупа леко отзад, преди тя да се отдалечи, за да се върне към работата си. Момичето се обърна и му хвърли няколко пъти пламенни погледи през рамо. Всеки идиот би разбрал, че си бяха определили среща за по-късно.
Александра стана от мястото си и се отправи след момичето. Настигна го точно когато щеше да влезе в кухнята. Без предупреждение — Александра не бе решила още как ще постъпи — тя грабна кичур от косата на момичето и я дръпна силно, така че то се озова лице в лице с нея. Подносът, който носеше, се изплъзна от пръстите й и се стовари с трясък на земята. Ако все още хората не ги бяха забелязали, то сега със сигурност всички погледи бяха насочени към тях.