Лодката успя да се прехвърли през рифа извън лагуната, възползвала се ловко от една по-голяма вълна. Оттам изведнъж почваше бездната. Кораловата стена се спускаше стръмно надолу, стопяваше се в тъмнолилава мъгла, в която бродеха неясни, размазани сенки. Акули, баракуди, риби тонове. А по външния му горен ръб коралите бяха постигнали най-буйния си растеж, най-разкошните си багри и форми.
Циклопа посочи надолу:
— Ей тази красота искам да покажа на хората! Сякаш от друга планета, от друг свят, сътворен от чужд нам бог, способен да твори само красота.
— Брате, не богохулствай! — успя да се обади мисионерът. — Поне пред мен? Иначе?
— Какво, отче?
— Ще скоча от лодката, за да не слушам повече подобни сквернословия!
Всички го изгледаха слисани. Наистина, щеше да го стори. Целият му вид издаваше фанатичната му решимост.
А как нелепо, почти кощунствено, звучеше самата дума „красота“ в уродливата уста на Циклопа.
— Красота, още непокварена от човешкото „претворяване“, при която всичко е все още на своето място.
Чак сега се обърна към смръщения мисионер:
— Виждате, споделям разбирането ви — както е създадена от Бога.
После погледна Ева:
— А не както вашият Пикасо. Да слага ухото на корема, а носа — на гърба.
Тя трепна.
— Вие отричате и Пикасо, гения на двадесетия век!
— Горкият двадесети век! Гениалността на вашия гений се състои в това, че успя гениално да спре еволюцията на изкуството.
От дълбините изплува, сякаш зародена от нищото, огромна акула чук. Изплува плавно, леко, сякаш летеше. Като тежък бомбардировач. Тя приближи и едва ги погледна с едното си око, раздалечено почти на цял човешки ръст от другото. Неподвижно зелено акулско око, което като че ли искаше да ги хипнотизира.
— Това е моята! — прошепна патер Себастиан и се дръпна назад.
Ева също я позна. По разположението на набучените шипове върху главата й.
— Но ослепена! — извика тя, съзряла пречупения шип в мястото, където трябваше да бъде другото око. — Циклоп!
Съжали на часа. Не беше умишлено. Никога не би го казала умишлено. Шефът й се изсмя зло:
— Значи съименници!
Изключено беше да не знае своя прякор той, който всичко знаеше.
За да промени темата, да позаглади някак нетактичността си, Ева заговори за друго:
— Четох, че напоследък нападенията на акули върху хора зачестяват. Едни го обясняват с изчезването на главната им храна?
— Благодарение на човека — намеси се шефът. Ева добави:
— Други — със затоплянето на моретата, с топлинното замърсяване. Топлолюбивите акули се придвижват в по-големите географски ширини.
— Пак благодарение на човека — допълни я отново Циклопа.
Преди патер Себастиан да им покаже мястото, те го познаха по птичите орляци, които се виеха нататък с оглушителни крясъци. Възбудени, нетърпеливи. А във водата се мяркаха все повече и повече акули, надушили с безподобния си усет намиращата се на брега, засега все още недостъпна плячка.
Скоро пред очите им се откри зловещата картина — безредно натръшканите върху кораловата суша двадесетина трупа на малки и големи косатки, над които прелитаха шумни орляци чайки, буревестници и фрегати. Нетърпеливи, птиците кацаха по огромните камари месо и почваха да ги ръфат лакомо, зарязали лова си в морето.
Още отдалеч Циклопа заповяда на операторите да започнат снимането с обикновените кинокамери. А после, когато слязоха на брега, ги накара да се покатерят по оцелелите при бурите палми, за да обхванат целта и отгоре.
Тогава се обърна към останалите:
— Има една поговорка. За хората, но в случая напълно приложима: „Китовете се давят в плиткото.“
Патер Себастиан само цъкаше с език и се кръстеше:
— Господи, господи! Как си могъл да създадеш такива страхотии!
Циклопа отново го подкачи:
— Те не са дело на Бога, а на Сатаната. По-страшни хищници от някогашните тиранозаври. Наричат ги „Тигрите на океана“.