— Непоправим си, брате! — поклати глава мисионерът. — Но запомни, всичко е дело на Бога. И доброто — за награда на човека, и злото — за негова казън.
В това време Ева обикаляше натръшканите безредно гиганти, едни по корем, други по гръб с белнали се като алабастър кореми. И стискаше устни, като си представяше цялата трагедия. И при човека, и при животните — това си е все трагедия! Колко евтин е животът в тоя свят! Без никакво замисляне случаят ги бе запокитил тук, пожертвал ги бе, без да му мигне окото. Такива исполини! А колко ли по-малко струваха за него, за случая, по-дребните същества: хора, птици, червеи, бактерии?
Случайно съгледа една косатка, която дишаше мъчително учестено и от време на време правеше слаби опити да напръска с опашка проснатото пред нея мъртво косатче.
— Жива! — извика Ева.
Патер Себастиан и шефът й дойдоха на часа. Нямаше съмнение, още не бе издъхнала. Махаше вяло опашка в напразен опит да разхлади мъртвата си рожба. Навярно щеше да опитва така до своя собствен край.
— Моля ви, да я спасим!
— Да я спасим, но как? Я каква грамада! Това не е обикновен делфин.
— Чела съм. Може. Вързана за опашката и изтегляна на буксир от кораб.
Циклопа премисляше. Никакъв друг израз върху обезобразеното му лице не издаваше това — само мълчанието.
— Нито можем, нито знаем. А как да се уверим, че вече не е напълно увредена? И няма нужда от нашата помощ.
Той махна с ръка:
— Оставете я! А ние да си гледаме нашата работа!
Тръгна обратно.
А Ева, смутена, неуверена, застана до огромната глава, пред полуотворената грозно озъбена уста. Погледна неволно окото й. Неправдоподобно малко за такъв исполин. И трепна. Какъв израз! Не почти — напълно по човешки осмислен. Разбиращ. И тъжен. Помътен от мъка, сякаш събрал в себе си скръбта на целия свят. Възможно ли бе това, подобен израз в едно животинско око? Наричат ги „тигрите на океана“, безпощадни, зловещи убийци. И изведнъж — в очите на една от тия „тигрици“ — толкова страдание, призив за съчувствие, за някаква макар и безнадеждна помощ? Ева не издържа.
Изтича подир шефа си. И почти изкрещя:
— Помислете, ако я доставим на някой океанариум, ще получим двадесет-тридесет хиляди долара.
Циклопа я изгледа с втренчено око:
— И ще я дресират, ще я подчинят на своята воля, за да забавлява разни безчувствени безделници? Не аз, Кусто го казва: „Открие ли човекът у някое животно разум, бърза да го подчини на своята глупост.“
Готов беше да продължи безучастно пътя си. Но спря решително.
— Е, добре! Да опитаме!
Ева сви устни. Явно, само това можеше да го склони, да го омилостиви. Хилядите долари! За долари беше готов на всичко — да жертва другите, да пожертва дори себе си.
Алчността дава усърдие, дава предприемчивост, дава организаторски дар.
— Вие я плискайте с вода! — нареди й Циклопа. — Дано издържи, докато я вкараме във водата!
А той се метна в лодката и с пределна скорост се насочи към яхтата.
Ева притича до водата, загреба една кофа, върна се тичешком, та я плисна върху главата на умиращото животно. Прибягна повторно, с нова кофа обля гърба й. После — с трета, четвърта. След като охлади и опашния й плавник, се върна отново към главата. Плискаше плискаше, задъхана от умора и напрежение. Трябваше да я запази до идването на кораба! Трябваше?
И всеки път, когато зърнеше окото й, сърцето й се свиваше. Дали тъй й се струваше само? В непоносимата мъка сега тя четеше и нещо ново, израз на благодарност, какъвто не бе видяла в никое човешко око.
Яхтата доплава скоро. Шефът и неколцина моряци извозиха с лодката телени въжета, които надянаха върху опашния ствол и пред гръдните плавници на косатката, където подложиха дунапрен. А по пътя, по който огромното тяло щеше да се провлече към морето, застлаха брезент.
Ева не можа да се сдържи:
— Погледнете! Това око! Колко човешко! И каква благодарност.
Циклопа я сряза:
— Ако е човешко, не може да бъде благодарно. Човекът е поначало непризнателен. Смята, че всичко, що получава, го получава по право. По това впрочем се различава от животните.
Нима можеше да се спори с него?
Спасителката продължи с премалели от умора ръце да залива с нови и нови кофи вода проснатото тяло, което тозчас изсъхваше от мазнината и вътрешния си огън.
А Циклопа застана на командния пост до рулевия. И даде нарежданията си. С бавни обороти винтът запени водата, пое леко, неуловимо напред. Стоманеното въже се опъна и притегли към морето товара си. Сантиметър по сантиметър, педя по педя. Останалите на брега водолази и дошлите на помощ туземци притичваха напред-назад да оправят дунапреновите подложки под въжетата и нагъващата се брезентова постилка.