А сега победен. Но не от съперник. Всички, изпречили се насреща му, бяха отстъпвали осакатени или напълно посрамени. Победило го бе коварството на човека, който изпраща болка и страдания отдалеч, с огън и гръм.
Здравите му тъкани дълго се бяха борили да изтласкат заседналия в тялото му невзривен снаряд, но острите зъбци държаха здраво. Тогава сланината го обгърна, покри го и зарасналата кожа. Сега раната се познаваше само по подутината, от която стърчеше, още непокрит, един от шиповете на харпуна.
Разсъмваше се. Иззад нависналите на кръгозора слоести облаци, подобни на чадърести корали, полазваше по небосклона аленото зарево на изгрева, за да обагри като кръв и краищата на облаците, и трептящата повърхност на морето.
Косатката с гранатата още спеше. По-право дремеше ту с едно, ту с друго око, тъй както спят самотниците в океана, обградени отвред с врагове. Винаги нащрек, напрегнат, във вечно очакване на опасност.
Би трябвало да се присъедини отново към някое мъжко стадо. В стадо и заплахата се открива по-рано, и с дружни сили по-сигурно се отблъсква, освен това задружно се намира по-лесно храна. Той бе опитал да стори това. Но вече нямаше предишната скорост, не можа да се мери с другите силни мъжкари. Изостана от тях още при първото преследване на един дългорък кит. И те го зарязаха.
Повече не опита. Продължи да скита сам. Помъчи се да привикне към отшелничеството — сам да се пази, сам да търси плячка.
Беше съвсем тихо. Нощта е арена, в която нощните хищници засищат глада си. Денем пък е времето на дневните убийци. Само в този час, в предутринното затишие, клетите жертви намират за малко покой, да се поотпуснат, да си зобнат планктон и водорасли, да си дремнат.
Макар и тъй разкъсано, на пресекулки, самецът сънуваше. Странни сънища. И сладостни, и кошмарни. Ту се виждаше в харема си, заобиколен от любимите самки, които се галеха безгрижно в него; ту го нападаше в следния миг гигантски калмар, по-голям от всички срещани досега, който го оплиташе в жилавите си пипала, всяко от тях на дебелина колкото косатка, стягаше дробовете му, задушаваше го. А чудовищната му човка, самата тя колкото гръбен плавник на самец, ръфаше тялото му. И задух? И кръв? Задух?
Той се събуди. Отначало не можа да си даде сметка за всичко. Докъде беше сънят, откъде почваше действителността? За щастие нямаше никакъв калмар. Само една голяма физалия, блестящ син мехур върху вълните, от който висяха надолу тънки, но дълги, по-дълги от тяло на косатка, парливи пипала, се бе омотала около главата му.
Той се отдръпна от нея и дълго плю парливите парченца от пипалата й, които бяха останали в устата му.
Вече се бе разсънил напълно. С бодростта се върна и гладът му. Такъв глад, какъвто може да изпитва само хищник, не ял три дни.
А наоколо нямаше нищо, с което би могъл да се засити. Само планктон, дребни рачета и медузки, които обагряха морето в маслено-червено петно, толкова гъсто, че заглаждаше вълните, приглушаваше и ехото на неговия ултразвук.
Самецът с гранатата трябваше да се довери на зрението си. Изправи се отвесно, поддържан с бързи махове на опашката, издигна се до гръбния плавник над водата и оттам, от високото, огледа околността. На двеста метра успя да зърне една малка синя акула, чиято гръбна перка браздеше червеникавата повърхност.
Повече не му трябваше. Той се гмурна стръмно надолу и когато прецени точно къде трябва да изплува, хванал най-сетне жертвата в ехолокатора си, излетя отвесно нагоре, нагълта акулата, без да пусне в ход острите си зъби, и се изтегна над вълните. Рядко му се удаваше такава сполука.
Но незадоволителна. Какво представлява една петдесеткилограмова мръвка за глада на осемтонния хищник? Само раздразни охотата му за ядене.
Той отново заплува нататък, към познатото му струпване на морски лъвове, в близост със сладководната река. По-бавни от другите морски обитатели, напоследък разчиташе на тях да засища глада си. То се знае, когато успееше да ги надхитри. Сега трябваше да се осланя повече на хитрост, отколкото на сила и пъргавина. Но и това рядко му се удаваше. Те също имаха ум, не бяха тъй глупави, че да не се пазят. Часовоите им оглеждаха непрекъснато морето и тозчас надаваха тревожните си възгласи, когато зърнеха перка на акула или на косатка, при които всички тюлени, намиращи се във водата, с най-голяма скорост се втурваха към брега.
И срещна китовата акула. Друг път не би си губил времето с нея. Тоя път я нападна. Впи зъби в долната й устна, тъй жилава и твърда, раздруса глава в опит да я откъсне.
Изведнъж бавната, равнодушна жертва се съживи. Размаха опашка, наведе глава и заби в бездната. Самецът косатка, то се знае, не успя да я задържи. Де можеше да се мери със силата на гази исполинска планктоноядка, къде-къде по-голяма от него? Сподири я така, впит в устната й, в помръкващите дълбини. Лазурът на морето бързо посиня, ведно с него посиняха всички морски жители, иначе тъй пъстроцветни, после причерня.