Ева опита да му върне заядливата закачка:
— Види се, нямате чувство за малоценност.
Сякаш не я чул, повече на себе си шефът й добави:
— Искам да покажа на хората последните останки на истинската красота. Тая, която днес бива гонена отвред.
Ева го изгледа недоумяващо. Какво се бе разприказвал?
— Никъде няма място за нея — натърти той. — Нито в изкуството, нито в архитектурата, нито в литературата, нито в модата. Още по-малко в човешките отношения. Днешният закон гласи: „Не красота, а оригиналност!“ Оригиналността, доведена до ексцентричност, изгони естетичното. Може да е грозно, но да бъде различно от онова, което е било.
— Че какво лошо в това? — пресрещна го Ева.
— Какво ли? Красотата е една-единствена, както е една-единствена истината. Красота, истина, целесъобразност — това е едно и също. Като математическа задача. Има само едно решение. Но е еднообразна, вярно е, обикновена, неоригинална. Всичко различно от красотата е все грозота, всичко различно от истината е все лъжа. Ей това виждаме днес — всеки художник е по своему оригинален, което значи по своему твори своя собствена грозота.
— Нима отричате, че тъкмо оригиналният творец създава прогреса? В изкуството, в науката, в живота.
— Не толкова оригиналният, колкото проницателният. Първият гледа да не е като другите; вторият не се страхува, че е като другите. Той търси към многото открито преди него да прибави малко нещо ново: ново щрихче, нова багра, нов тон, ново преживяване — някой още неоткрит детайл в разкошния храм на красотата. Но истински нови — малки стъпчици, но стъпчици нагоре, към съвършенството. А оригиналният, понеже е неспособен да направи такова откритие, понеже не се задоволява с малката стъпчица, понеже търси лесния успех, той деформира, създава изроди и в изобразителните изкуства, и в литературата, и в музиката, и в модата. И в живота. Всички мадони си приличат, различни са само дяволите — всеки неповторим в своята грозота. Днес светът е потънал в морето на грозотата. Под властта на най-големия декаданс, който познава историята, най-всеобхватния — Великия декаданс. С две главни букви.
Ева се отдръпна потресена. Никога не бе слушала толкова дълъг монолог от неговата уста.
— Подочула бях нещо за вас. Но чак толкова. Такъв мизантроп?
Той я изгледа с единственото си око:
— Мизантроп е този, който се е напатил от филантропите.
Понеже никога не бе могла да го наддума, Ева отново се обърна към косатката:
— Хекуба!
Звярът трепна леко с очи. Но не откликна.
— Хекуба! — повтори нежно Ева. — Ела, вземи!
Пак никакъв отзвук. Клетата Хекуба!
Ева усети сълзите в очите си. Не само Хекуба, и тя самата. Еднаква участ, еднакви страдания. Изгубили всичко на този свят — Хекуба пленница на хората, Ева — на мъката си.
А беше щастлива някога. Но кога, къде? И била ли е въобще щастлива, има ли въобще щастие? Или ние наричаме с това име самото минало? Шефът й веднъж бе казал: „Страдам — следователно съществувам.“ Как стана всичко това? Как я срази злочестината? Изненадващо, неочаквано, както връхлита злото. Няма случайно добро, дори на лотария, то се подготвя дълго, с усилия, с търпение, след дълго очакване. Единствено злото идва случайно и нечакано. И никога само. Най-първо майка й и баща й. Едновременно. Както вървели по тротоара. Един пиян шофьор връхлетял? И двамата, на място? Заради чашка уиски? Това беше цената на смъртта им? Безсмислена, нелепа? Ако не бе тая чашка, те още щяха да са живи, при нея, зад гърба й, опора? А то?
После и мъжът й. Той имаше една слабост — футбола. Там намираше отдих след тежката работа. Веднъж в седмицата. Да погледа пъстро облечените спортисти върху зеленото игрище, на открито, подскачащата топка — да гледа, без да мисли, без да пресмята, да си почива.
Толкова зло има на земята — по необходимост, зловещо и неотменно — нали, за да живее, лъвът трябва да убива, а хората да ядат месо? Защо трябва да причиняваме и безсмислено зло?
Възбудени запалянковци почнали да хвърлят бутилки. А може и те да са били пияни. И една бутилка улучила него. Една нищо и никаква бутилка — толкова ужас!
А то, нещастието, не било само!
Още не махнала траура, загуби и детето. Единственото, което й бе останало — всичко, което й бе останало в опразнения свят!
Вървяха по улицата. Тя, както винаги — умислена, печална. То — жизнерадостно, любопитно като всяко дете. От просто любопитство отвори вратата на телефонната кабина. Нима някой би могъл да допусне? Че хора, които уж се борят за доброто? Хора, които също имат деца? Хора, които също обичат? Ще дръзнат? За да докажат, че съществуват? За предупреждение? Борба за добро чрез зло?