Кашляше, давеше се, но не спираше, не изоставяше скъпия си товар. С неподозирано умение успяваше да я закрепи върху хлъзгавия си гръб. Може би както някога, когато бе изнесла след раждането му своето първо дете, което така и не можа да направи първото си вдишване, родено мъртво. И го бе придържала три дни поред, докато й го отмъкнаха глутница акули мако.
Ева не можеше да издържи дълго върху главата на кашлящото и лъхащо вътрешна жар дихало. Затова предпазливо, доколкото можеше, пропълзя трите метра, които я отделяха от гръбния плавник, и се вкопчи с ръце и колене в него, гърбом към връхлитащите вълни, сред които Хекуба се носеше бързо, по чудо успяваща да намери пролука между тях, където те не връхлитаха тъй настървено.
Плискана от водните пръски, клетата корабокрушенка постепенно се опомняше. Даваше си сметка за станалото. За невероятната си борба със стихията, за още по-невероятното си спасение от косатката. И сърцето й, изцедено от предишната скръб и преминалите изпитания, отново се изпълваше с нежност. И благодарност. И обич. Към тоя доскоро съвсем непознат, чужд хищен звяр. Към тая „тигрица на океана“.
15.
Огромната китова акула усети свръхкалмара Откъснатото пипало, който шареше в дълбините под нея. Усети го със страничната си линия по бумтежа на мощната му помпа, като претърсваше водните простори. Поначало той отбягваше повърхността. Особено денем. Сега ловуваше дребни калмари — дребни според неговите мерки и според мерките на китовата акула. Най-много два метра дълги.
Ала акулата не беше в състояние да предвиди какво ли можеше да му хрумне в следната минута. Нямаше доверие на тези лигави исполини. Предпочете да се махне по-скоро от ловното му поле. Не че се боеше много. С нейния ръст и по-едър калмар не би изглеждал опасен враг. Но не желаеше излишни разправии. Сега диреше две неща: храна и спокойствие. Толкова месеци бе прекарала на океанското дъно в зимен сън. Дори и да не бе спала, дори да бе поискала, не би могла да яде. Хрилните й цедилки по това време се атрофират и не задържат дребната си плячка. Дишането почти изчезва, сърцето едва бие. Почти мъртва. Студена като самата вода. Тъй студена, че дори свръхчувствителните топлоуловители на калмарските опашки не могат да я открият.
Спала бе месеци поред, ако можеше да се нарече така това полумъртво съществуване, без спомени, без съновидения. Самотна в черната бездна.
После организмът й по собствения си календар бе издал заповед за събуждане. Пулсът се бе учестил, хрилете бяха запомпали водата. И тя трябваше да тръгне отново на път, за да диша. Хрилните мрежи бяха израснали отново и цялото й тяло бе обхванато от ненаситен глад. Всяка година, все по това време. Откак се помнеше. А помнеше отдавна. Такъв гигант не израства за година-две.
Макар че и тя отбягваше повърхността, при заплахата отдолу предпочете да се изкачи там. При това облаците полупрозрачни крилоноги охлювчета, които пърхаха припряно с ципести крилца, също се бяха издигнали нагоре, замъглили водата с неспокойна опалесцираща мътилка.
Акулата раззина уста, три метра широка като бездънна пещера, застлана с петнадесетина хиляди зъбчета, все едно ситни сталактити и сталагмити, и пропусна през нея водния поток, който, преди да се изтече през хрилните отвори, остави в гъстата им цедилка всичко живо, което пърхаше в него.
При всяко отваряне на устата й дузина пъстри черно-бели лоцмани мигновено се намъкваха вътре, за да попощят полепилите се около зъбите паразитни веслоноги рачета. И щом усетеха, че наближава затварянето й, мигновено излитаха навън, за да се пристроят отново пред носа й, възседнали вълната й на водното триене.
Охотата на гиганта беше гигантска, но и богатствата на морето отговаряха на нея. Накрай китовата акула усети приятната тежест в стомаха. И в сладко блаженство се отпусна на повърхността, наподобила облепена с морски жълъди и бели лишеи скала.
На двадесетина крачки от нея прецеждаха по същия начин живата супа двете манти, майката и детето. И пред тях играеха лоцмани, и под техните кореми плуваха, почти залепени за тях, множество прилепала. Под закрилата на странните си покровители те се чувстваха в безопасност. При това под тяхното прикритие имаха възможност да се приближат незабелязано до своята плячка. Всъщност тъкмо това правеха и те. Докато повелителките им пируваха с голите крилати охлювчета, прилепалата отскачаха от коремите им, лапваха някоя зазяпала се рибка, улисана в гонитба на охлювчета, нагълтваха я и пак се подреждаха на предишните си места.
Изведнъж старата манта трепна, доловила бумтежа на приближаващата моторна лодка. Тя размаха плавници-крила и отплува нанякъде ведно с детето си.