А китовата акула с котвата в уста продължаваше да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко, развяла подире си като вимпел на победата отрязания край на въжето.
16.
Циклопа лежа дълго върху натрошените корали, захлупен по очи, с кървящи рани по тялото и по лицето, докато успее да си даде отчет къде се намира. Трябваше да се повдигне малко на лакти, за да види налитащите вълни с пречупени гръбнаци в рифа, обезсилени, и тогава да си припомни всичко: и ужасния циклон, и корабокрушението, и спасителната лодка, падането на Ева във водата и неговия несполучил опит да я спаси.
При това му движение пълчищата раци се пръснаха уплашени и за секунда изчезнаха от поглед. Едни се намъкнаха в дупките си, други мигновено се зариха в пясъка, като оставиха непокрити само поставените на дълги стълбчета очи, като пясъчни перископи.
Човекът помнеше само това — как се бе борил с побеснялата стихия, как го бяха подмятали и мачкали връхлитащите отгоре му водни грамади? Само това — освирепелия воден хаос. После паметта му се губеше. Какво се бе случило после? Блъснал ли бе главата си в нещо, или всичко бе станало тъй бързо, че не бе оставило следа в съзнанието му? Бе се видял захвърлен върху брега, почти пребит от страшния удар, но с достатъчно сили да пропълзи по-далеч от вълните, които продължаваха да го заливат — тоя път в настойчиви опити да го придърпат отново със себе си, да го запремятат в гърмящия им бял насип в прибоя.
Впрочем какъв насип? Същински ад от смесени вода и въздух, и адски бяс, сборище на хиляди демони. Не му се ставаше. Хубаво му бе така, проснат по очи, без никаква мисъл, обезсилен, с несравнимото чувство, че отново лежи върху родната твърд, извън враждебната чужда стихия. Грохотът на океана вече не го плашеше. Може би не го и чуваше. Може би той го приспиваше още повече, преминал в странна грохотеща тишина. Нали това е тишината — когато не можеш да различиш отделния шум?
Лежеше без мисъл, без чувство. С единственото сладостно съзнание, че още е жив? Жив? Жив?
А защо ли?
Защо му бе нужен повече животът? Нямаше нищо: нито бъдеще, нито минало. По-добре да не го бе имал — това зловещо минало! По-добре да го бе забравил. Но не забравяше. Злото не се забравя. Щастието — може, мъката — никога.
Тая страшна мъка, кошмарът на нощите му. От оная вечер, когато загуби всичко. Дотогава беше като другите — въобразяваше си, че е щастлив. С другата Ева, някогашната Ева, която той обичаше и за която си въобразяваше, че също го обича. Танцуваха прегърнати, влюбени, когато избухна пожарът. Луксозният локал блестеше в светлини и багри. И разкош. В действителност — разкош от пластмаса. Тя не се запали, тя се взриви като динамит. Огънят заслепи празнуващите, и те, невиждащи, се втурнаха като подплашено стадо към изходите. Жарта подпали дрехите им. Също — изкуствени тъкани. Знаете ли как гори човек в такива дрехи? Като неугасима факла. Пластмасата не гори. Тя се стопява, полепва по кожата във врящ слой, който не може да се избърше.
Ева, оная Ева, почна да се задушава. Припадна в ръцете му. Нима можеше да я остави, а той да се спасява? Без да размисля, метна сакото си върху главата й да предпази поне нейната красота от убийствената жар и я понесе на ръце. Впаничените хора се блъскаха, газеха се, прекатерваха се един връз друг. И си пречеха, задръстили изходите като жива, вайкаща и крещяща от ужас запушалка.
Съобразил мигновено, той се вмъкна в асансьора, който още работеше. Но по пътя и асансьорът пламна. Зафуча, запръска нажежени пластмасови капки, които се забиваха в плътта като огнени куршуми. Въпреки всичко спасителят все пак успя да се измъкне, премалял от жар, усещащ как кожата му се спича жива. Успя да изнесе скъпия си товар на улицата. Задушен, полусляп, но щастлив. Защото Ева беше почти невредима, с незначителни обгаряния по нозете.
А той още там изгуби съзнание.
В болницата разбра, преди да му го кажат. Беше ослепял с едното око. Между омоталите главата му бинтове беше оставена малка пролука за оцелялото око. В бинтове лежеше овързано цялото му тяло.
Два месеца го лекуваха, докато раните позаздравяха. А Ева не дойде да го види. Нито веднъж. Той се безпокоеше най-много за нея. Жива ли е, здрава ли е? Питаше, разпитваше. Накрая една медицинска сестра му го каза. Годеницата му дошла в болницата на следния ден след нещастието. Попитала лекаря. И като разбрала, че годеникът й, ако оживее, ще остане едноок и с обгорено лице, без да каже нищо, си отишла. Отнесла си обратно и цветята, които му носела.