Ева седна на чакъла, обхванала колене с ръце. Какво диреше тук? Цялото тяло я болеше, трепереше като в треска. Ала не беше от треска, беше от студ. Тя скочи и заподскача на място да се сгрее. Дрехите й вече бяха изсъхнали. А това можеше да стане и за час, и за денонощие.
А Хекуба?
Ева се изкатери на един камък. Косатката беше жива. Заела отново естественото си положение, тя кръжеше близо до брега като часовой. И мъркаше. Както там, в тяхната лагуна.
— Хекуба! — извика Ева. — Моята Хекуба!
Косатката я чу. И трепна. Опита да подскочи над водата както по-рано. Не успя. Едва подала зъбата глава над повърхността, и отново се отпусна. Отмаляла. Нямаше съмнение — още беше болна.
Всъщност какво бе правила Ева? Цялата борба със стихията бе изнесла на плещите си Хекуба. При това болна. Заразена не от другиго, а от тая, която спасяваше.
Дали щеше да оздравее?
А трябваше! Трябваше! Ева не би могла да преживее загубата й. Тук, в тая пустош, сама?
По какво ставаше? Къде отиваше великанската й приятелка? Изоставяше ли я?
Косатката наистина се отдалечаваше. Ето, излезе от залива. Дали пък не искаше да се нахрани с някой тюлен? Но не. Тръгна наляво, не надясно, където шумеше тюлененото поселение. Изчезна от поглед.
Сбогом, Хекуба! — помисли си Ева. — Не ти се сърдя! Ти свърши доброто си дело. Вече можеш да се върнеш при своите.
И с клюмнала глава се покатери на една по-висока скала да огледа оттам, от високото, околността. Смая се от картината, що се откри пред очите й. То не беше сборище на отделни животни, то направо беше един жив плътен килим, застлал брега така, че не можеше да се види земята под него. Сякаш морето продължаваше и извън бреговете си, но затрупано с дебел слой сухи водорасли, които се люлееха безредно от преминаващите под тях вълни.
Ева с труд различаваше отделни индивиди в тази обща, външно неразличима маса. Най първо — по-едрите мъжкари, вирнали глави сред ухажващите ги самки и ревящи непрестанно. Ту на една, ту на друга страна, срещу всеки съсед.
Тя опита да се приближи към тях незабелязано. Всъщност сега те бяха единствените й съседи. Едни от най-досадните съседи, които бе имала. Глъчката им беше тъй оглушителна, че Ева не можа да чуе и собствения си глас. Знаеше, че птиците над главата й също грачат, но техният грач се губеше, заглушен от врявата на морските лъвове.
Тя пристъпваше крачка подир крачка. От камък на камък. Но достигнала ги на стотина стъпки, крайният самец обърна към нея глава. И изрева заплашително. Разбута самките, но не излезе пред тях. Не посмя. Защото усети как съседът му посегна към една от неговите самки.
Корабокрушенката не продължи повече. Знаеше, че мъжкарите са нападателни към хората. Слушала бе, че ако се наведе и запълзи като тях, няма да я закачат, ала не опита това. Отложи го за друг път, след като позакрепнеше малко.
Почна да ги наблюдава отдалеч. Вълните продължаваха да налитат, все още огромни, ала това съвсем не смущаваше тюлените, които играеха безгрижно, подхвърляни от прибоя. Само малките не се осмеляваха да се отдалечават от брега и се търкаляха безгрижно в плитчините.
А врявата не пресекваше. Джавкаха се помежду си и съскаха заплашително женските. И самците трябваше постоянно да ги разтървават, след което отново почваха да се зъбят един на друг. Скимтяха децата, попаднали по пътя на завръщащите се от водата плувци.
Толкова животни, толкова темпераменти! Едни непрекъснато се заяждаха със съседите си, други лежаха безгрижно и се прозяваха шумно, трети се чешеха ту с една, ту с друга лапа, четвърти стояха с вирнати глави и високомерен изглед на присвитите си очи. Някои майки кърмеха децата си, други изблъскваха грубо, озлобено опитващите да бозаят от тях чужди деца, трети търсеха с призивно мучене отлъчилите се от тях палавници.
А встрани от другите една майка бе положила глава върху трупа на малкото си, навярно смачкано от тежките туловища на възрастните или пък удавено от скорошната буря. С такова отчаяние, такава неизразима мъка!
Ева усети сълзи в очите си. Колко мъка! Защо има толкова мъка по света? Лежеше сиротницата, неподвижна като статуя, някаква животинска „Пиета“, нито първата, нито последната в света.
Над тюленовото поселение, на втория етаж, се простираха колониите на морските птици, които излитаха шумно и прелитаха с храна за излюпените си пилета или за мътещите си другари. А наоколо опитваха да се прокраднат чайки, готови всеки миг да отмъкнат от някоя зазяпала се птица я малкото, я яйцето й.
Ето, една успя. Грабна яйцето в клюн и отлетя настрана, изпратена с гневен крекот от ограбената и от близките й. Ала никой не я последва, никой не посмя да изостави своето гнездо, защото тозчас дебнещите отстрани други чайки щяха да се възползват от отлъчването им.