Съзнаваше го ясно, убедена, че вече не могат да я изчакват, оставили я на произвола на съдбата. Нямаха това право — за да не изпуснат източващия се пред тях рибен пасаж. Стадото не чака. Неговото благополучие е по-важно от живота на отделния негов член.
Ако поискаше, Свадливата можеше да изостави мъртвото — та тя отдавна знаеше, че е мъртво — и да догони сродниците си. Но не можеше. Клетото майчино сърце не позволяваше. Дори и мъртво. Не можеше?
А чуваше добре. Стадото се готвеше за нощувка. Като всички номади по света стягаше редиците си. Майките с децата се събираха към средата. Отстрани се подреждаха младежите, а най-отвън зрелите самци, най-сигурната охрана. Ако успееше да ги достигне, щеше да бъде спасена.
Сега тя не мислеше за себе си. Мислеше единствено за умрялото. Да не го пусне, да си го носи със себе си? Додето може. Щом го нямаше него, и нейният живот губеше смисъл. Всичко друго й бе безразлично. И акулите? И мракът, сред който просветваха едновременно като гасени и палени лампиони стотици хиляди медузи. Готвеха се за брачното си тържество, докато клетата майка се готвеше за смъртната схватка.
Схванатата прецени. Делфините нямаше да оставят стана си беззащитен, за да отървават закъсалата майка. Вече можеше! И тя се спусна напред, опита да избута Свадливата, та да захапе детето й. Ала майката я превари. Не мислеше да го отстъпи, щеше да си го пази? Додето можеше?
Обърна се и се блъсна с всички сили в хрилете на хищницата. Многократно по-голяма от нея, акулата сякаш не усети удара. Делфинката се хвърли във втора атака, още по-безразсъдна от първата. В майчината си самоотверженост продължи да налита в това напълно безсмислено сражение. Предварително загубено.
При едно от тия нелепи връхлитания не свари да се отклони навреме. И акулата я сгриза. Смъртоносно. Острите й зъби отсякоха като гилотина главата й. Обезглавеното тяло почна да потъва. На акулата оставаше само да раззине уста, за да го донагълта цяло.
Не го нагълта. Сви встрани, размахала лудо опашка да напусне по-скоро полесражението. Макар и незаситила глада си. Отстъпи плячката си на издигащата се от дълбините нейна братовчедка, друга бяла акула, поне два пъти по-голяма от нея.
Ако не можеше да уварди плячката си, завладяна с толкова усилия, да увардеше поне себе си.
Гладна наистина, но жива?
23.
Не, не беше сън! Макар и преуморен, грохнал от тревоги и умора, патер Себастиан бе поседнал за малко в черквицата, където всяка неделя сбираше богомолците си. Напоследък въобще не ги сбираше, а той самият обикаляше от хижа на хижа да помага къде със слово, къде с малкото церове от своята аптечка: против треска, против главоболие?
Не беше сън! Толкова ясно, толкова отчетливо! Както седеше на стола си с обронена глава, смазан от грижи — и за умиращите, и за умрелите, и за глада — той чу глас. Отчетлив, звънлив като фанфара. Вдигна очи и видя насреща си Сан Себастиан, светеца, чието име бе приел ведно с мисионерското поприще. Позна веднага, че е той, при все че, никога преди това не бе го виждал.
Сан Себастиан положи ръка върху главата му. Такава топла, мека ръка. И продума:
— Патер Себастиан, ти си единственият, който е способен да спаси паството ти. Пази го! До гроб! Затова Бог те е поставил тук.
— Но от кого да го пазя? — запита мисионерът.
И светецът отвърна:
— Бог ще ти даде знак. Ще ти посочи Врага человечески, който ще ти се яви прикрит. Лукавия никога не се показва пред хората в истинския си образ.
— А кога ще свърши това проклятие, отче? Кога?
— Когато Бог реши, че е изтекъл срокът на изпитанието. А дотогава ти се моли! Моли се от сърце! Дано смилиш по-рано сърцето му?
И изчезна. Сякаш не бе стоял насреща му, сякаш не бе разговарял с него.
Патер Себастиан повтори наум целия им разговор. Дума по дума. Помнеше ги тъй ясно, че никога нямаше да ги забрави. И това — тая истина, че Лукавия никога не се явява пред хората в истинския си лик. Че нали, ако се явеше такъв, какъвто го рисуват по иконите, с копита и рога, никой няма да го слуша?
И мисълта му отново отскочи назад, в недалечното минало, откогато започна бедата. Жестокият мор, ураганът, гладът. И колкото да се мъчеше, все не успяваше да отхвърли от себе си зловещото съвпадение — пристигането на филмоснимачите и началото на злото. Дали бяха обикновени хора? Или пък самият Сатанаил — особено оня, едноокият — и свитата му? И затуй Бог го наказа, а ведно с него и цялото селище, заради това, че бе говорил с тях, че не бе ги изгонил тутакси, че бе слушал кощунствените им слова. И така, със своята мекушавост, бе докарал божието наказание и върху главите на невинните простодушни хорица?