Той, той беше виновник за всички беди; той трябваше да ги изкупи! Трябваше! Но как? Трескавият му, изтощен от преумора и безсъние разум не можеше да роди никаква разумна мисъл. Как?
Тогава чу тревожната глъчка на брега. Каква ли нова злочестина ги бе слетяла? Той излетя навън, като едва не се препъна в протритото си расо. Лъхна го веднага соленият дъх на океана, който за него, жителя на сушата, приличаше на огромно синьо чудовище — стихия, свърталище на всички дяволски изчадия. Нали затова бе дошъл тук, на крайбрежието, с тая подсъзнателна мисъл — тук, до неговите владения, да се пребори с Антихриста. А не бе успял, оказал се съвсем слаб. С Непосилна задача се бе наел.
Отсреща, откъм белия прибой, с всеки полъх на вятъра долиташе глухото ръмжене на океана, досущ както би ръмжал апокалиптичен звяр.
Хората, няколко отслабнали, едва удържащи се на нозе хорица, сочеха към средата на лагуната, където плуваше някакво кану. А вътре лодкарят, коленичил за по-голяма устойчивост, удряше с веслото си огромната акулска глава, която се подаваше от водата и опитваше да го сгризе.
И ето, при един такъв скок тя успя да захапе веслото. Изгубил равновесие, човекът падна във водата. Толкова! Подаде се само веднъж с протегнати нагоре ръце, колкото да изкрещи за помощ, и изчезна.
Патер Себастиан стоеше потресен, безпомощен като другите, шепнещ набързо безредни молитви. Значи не помогна и това! Написал бе молитви върху листчета, които раздаваше на енориашите си, та да си ги носят като амулети, когато излизат на риболов. Но явно и тия молитви бяха безполезни?
Господи, господи!
Какво ли още го очакваше?
А на брега хората пищяха, плачеха, стенеха. От скръб, от страх, от ужас пред неизвестната заплаха, която тегнеше като проклятие върху им.
Когато го съзряха, те го наобиколиха, жени, старци, мъже, коленичили, дърпаха го за расото и плачеха затрогващо:
— Отче, моли се за нас!
А в ушите му още кънтеше предсмъртният вик на нещастника, отвлечен пред очите му в дълбините за пиршество на демоните. И молитвите не бяха помогнали. Нищо не помагаше. Напълно ли бе отвърнал лице от него Бог?
Никой не го забеляза, пък и да го бе забелязал, не би повярвал, че е възможно. Едно момче, както изглежда, примряло от глад, бе нагазило до самия бряг да търси миди, червеи и холотурии. По едно време то изохка и вдигна крака си, порязан в остър корал. Нещо тъй обикновено. Във водата бяха попаднали две-три капки кръв. Не повече. Ала те се бяха оказали достатъчни. Когато хората от брега я видяха, вече беше късно. Същата бяла акула, която отмъкна рибаря, се насочи към момчето. Стрелна се към плитководието и там с търкаляне и пълзене по дъното го доближи. Момчето се обърна, видя я и в ужас опита да избяга. За беда кракът му попадна в някаква дупка. То не можа да го извади и запищя пронизително. Мъже и жени, ведно с мисионера се спуснаха нататък. Схванатата ги превари с една секунда. Захапа жертвата си и все така, с превъртане и подскачане на дълбочина малко над коляното, се върна в по-дълбоки води. Изчезна. Сякаш нищо не бе било. Преди тя да потъне, всички видяха, че ведно с момчето, бе отмъкнала и малката тридакна, захапала крака на нещастното, която му бе попречила да се избави.
Потресен от тая нова трагедия, мисионерът закри лице с ръце и търти разплакан към черквицата си. Проклятието все още тегнеше над главите им.
И той беше длъжен да смили Бога, Милостивия!
А не можеше да изгони от главата си светотатствената мисъл: „Нима е милостив, щом наказва тъй жестоко!“
Той се мушна в храма, затръшна вратата зад себе си. И се просна по очи на пода.
Трябваше да се моли! За изкупление на техните грехове, за изкупление на своите съмнения! Трябваше? И щеше да се моли? Дни и нощи? Без храна? Без вода? Дотогава, докогато Всевишният вдигнеше проклятието си? Докогато се смилеше? И му дадеше знак, както каза Сан Себастиан? Щеше да чака знака, с който щеше да му покаже виновника на злото? Лукавия, дето никога не се явява пред хората в истинския си вид?
24.
Понесла на гръб малката си приятелка, която едва бе успяла да отвлече от лодката на Циклопа, Хекуба се носеше без спиране на север, натам, накъдето я насочваше споменът. Двоен спомен — на ужас и на доволство. Споменът за жестоката трагедия, за незаменимата загуба на детето си. И на неочакваните ласки, срещата с тая чудна жена, на която вече бе отдала цялото си диво сърце. Която бе заела опразненото място в това сърце след скъпата загуба. Носеше се през вълните натам, към оня тесен залив, където бе играла с приятелката си до насита, бе се галила в нея, бе й дала и получила от нея тъй нужната за всяко живо същество нежност. За нея сега на света съществуваше единствено Ева, тази, която я бе заливала с вода, когато се задушаваше от жегата, изхвърлена на оня зловещ бряг; която бе играла с нея в залива; която я бе освободила от дървената клетка сред побеснелия океан? Все същата Ева, единственото същество във вселената?