Вече нямаше да се върне при тюлените. Защото там чакаше оня, куцият, едноокият, който отново щеше да й я отнеме. Да я откара някъде по техния си човешки път. Някъде из дълбините на заплашителната суша. И да остави Хекуба сама, напълно самотна сред цялата враждебност на света.
Небето тегнеше отгоре, плътно черно, наръсено със звезди като чудовищен калмар, от ония, обсипаните с безброй светещи точки, за които безспорно не знаеше, че са наречени от хората „чудесни лампи“. От време на време метеори чертаеха светли дири, подобни на следите, оставяни по водата от пърхащите опашки на летящите риби.
Грееше цялото море. И кипналите гребенчета на вълните, и отскачащите при нейното приближаване риби, и стрелкащите се калмарчета. А върху цялата светеща водна покривка, сякаш паяжина на огнен паяк, като росни капки искряха във всички цветове отделни огънчета: ноктилуки, перидинеи, скариди, медузи.
Океанът пламтеше. Огнен океан. Все едно запален спирт, над който мъждукаха синкави сияния, заселен с милиарди сякаш нажежени от него малки и големи твари. Като че ли облечени в млечнобели мантии, прелитаха акули. При всяко докосване избухваха в безшумни взривове медузи и калмари.
Посвикнала донейде с тоя начин на пътуване, особено сега, при сравнително спокойно време, Ева се бе нагласила по-удобно върху гърба й с лице напред, подпряла гръб в плавника й. Много се бе борила тя, безброй пъти бе опитвала да се отскубне от необузданата любов на исполинската си покровителка, бе скачала във водата, бе я удряла с юмрук по гърба, бе я ругала, бе я молила с шепот — напразно! Хекуба продължаваше да следва само ней известния път.
Това страхотно чудовище, дори да нямаше никакви лоши намерения, й вдъхваше трепем. При нейната близост се чувстваше, колкото странно да изглеждаше това, в непозната досега сигурност, и в същото време — в някаква ужасна опасност, скрита заплаха, сякаш седеше върху неизбухнала бомба.
Насреща им се появи, подобна на лунния диск, огромна риба луна, която ръсеше във водата безброй фосфоресциращи зрънца. Рибата снасяше хайвера си, пръскаше го без никаква грижа за него, оставяше го на произвола на вълните и на неизброимите други опасности. Ева знаеше — триста милиона яйца! Това е потомството на това чудно същество, но от тях оцеляват до възрастта, когато могат да дадат и те поколение, едно-две, толкова, колкото да не се свърши родът й.
А Хекуба не спираше, понесена напред сред полъхващите синкави огньове и пламтящите водни пръски. Но вече някак по-неуверено, не тъй устремно, както преди. В главата й нахлуваха безброй спомени, които се блъскаха, преварваха се — спомени, и сладостни, и непоносимо жестоки. За близост и топлина — в малкия заграден залив, за леден ужас от неотвратимата загуба — в другия залив, както се бе запечатал в паметта й — Заливът на смъртта. Единият я мамеше, другият сковаваше в мъчителен спазъм движенията й.
На стотина крачки вдясно, успял късно да я забележи, понечи да се махне от пътя й самотен син кит, подобен на увлечен от вятъра пламтящ облак. При всяко негово издишване във въздуха се пръсваше исполински огнен гейзер.
Хекуба спря разколебана. Посегна да се върне назад. Задъхана от мъка, от болка, от ужас пред отново изникналата в съзнанието й трагедия. И от неясното предчувствие за нова неизвестна злочестина. Не би могла да приближи отново това злокобно място, да преживее отново предишните страдания. А в същото време някакъв друг призив я теглеше нататък — макар да съзнаваше непогрешимо цялата му безсмислица. Ами ако намери там стадото си, и сестрите си, и самеца, и детето си. Детето си?
Докато тя се суетеше, намъчена, раздвоена, Ева съгледа някаква светлинка на далечния бряг. Нямаше представа къде я бе отнесла грамадната й приятелка. Но суша, светлина на сушата — това за нея сега означаваше спасение.
И тя заудря с юмруци по гърба на косатката, закрещя отчаяно:
— Хекуба, не спирай! Отнеси ме на брега! Моля те, Хекуба!
Дали я разбра? Поведението, бурно и тревожно, на дребната й ездачка преодоля колебанията на косатката. И тя отново заплува. С премряло от мъка сърце заобиколи Залива на смъртта и се отправи към фиорда, където я мамеше приятният спомен.