Ето, наближи прибоя, който грохотеше, подобен на наниз пръскащи стопена лава вулкани. А отвъд него, отвъд избухващите и гаснещи въглени, като разбърквано с ръжен загасващо огнище, се стелеше тихата лагуна, по която се плъзгаха като пламтящи волани притъпените в рифа вълни. На брега сновяха напред-назад запалени факли, чиито отражения се гънеха като побеснели огнени змейове.
Хекуба отмина брега. Но Ева не знаеше, че бърза към тяхното фиордче, което й бе служило за дом. Тя се безпокоеше, че отново ще я понесе в открито море. Затова повторно заудря с ръце и крака, отново закрещя умолително.
В този миг видя изплувалата от дълбините като нажежена подводница бяла акула, която закръжи наоколо им. Разтревожена от близостта й, не толкова за себе си, понеже знаеше, че на нея не може да напакости, а за малката си приятелка, Хекуба се метна яростно насреща й. Дори не посегна да я сгризе, а по делфински я блъсна с глава в хълбока.
При тоя удар Ева неволно се озова сред вълните. И когато изплува на повърхността, вместо да се върне върху гърба на косатката, реши друго. Загреба към прибоя, преценила, че при схватката между великанките ще успее безнаказано да избяга и от двете.
Как не разпра корема си, когато вълната я прехвърли над рифа? За щастие оцеля. Продължи да плува към брега. Вече виждаше суетящите се хора с факли от палмови листа. Сред тях като вцепенен с театрално прострени напред ръце стоеше патер Себастиан.
Тя го позна. И с последно усилие, зарадвана, че тъкмо тук я бе докарал случаят, стъпи на дъното. Водата стигаше до пояс.
Ето, излезе от водата, закрета олюлявайки се напред, готова всеки миг да се строполи на пясъка от изтощение.
А защо хората отстъпваха от нея, защо не я подкрепиха да не падне?
Отстъпваха. И патер Себастиан с тях. След всички преживени тревоги, след урагана, след епидемията, след вчерашното нападение на акулата, след денонощните бдения, гладен, жаден, затъпял от ужас и изтощение, изгубил способността си да мисли, той се кръстеше трескаво и фъфлеше молитви:
— Мадоно, закриляй ни!
Не я бе познал. Хората му, потресени, го бяха извикали от черква, когато бяха видели новото чудо, новото знамение — огнена жена, възседнала огнена косатка. Това виждаше и той сега. Една пламтяща в синкави сияния жена, която се бе насочила към него. Това всъщност не беше светлина, такива са огньовете на ада. И тя не беше човек, тя беше демон, изблъвнат от преизподнята на океанското дъно, свърталището на всяко зло.
И там, където тя стъпеше, оставаше огнена диря. Броеница от светещи стъпки бележеше пътя й от морето по пясъка. Кой друг освен Нечестивия оставя огнени дири?
Изгуби способност да се владее повече, готов всеки миг да хукне назад, та да се скрие в черквата, под закрилата на Бога, той изкрещя:
— Махни се, Сатана!
А Ева, недоумяваща, продължаваше да върви насреща му с последни сили.
— Помогнете!
Мисионерът не я чу. Пък и да беше чул, щеше да го сметне за нова хитрост на Лукавия. Лукавия никога не се явява пред хората в истинския си образ. За да го измами сега, се бе преобразил на лъчезарна девица, като ангел.
Изведнъж съзнанието му просветна. Та това беше знакът! Както му каза сан Себастиан. Бог му бе дал знака — та да срази Антихриста, да пресече козните му?
— Махни се, Нечестивецо! — почти изплака от ужас патер Себастиан. И обезумял захвърли насреща й железния си кръст. Кръстът е най-мощното оръжие срещу Велзевула.
— Убийте я! Убийте морския демон!
Енориашите му, заразени от неговия пример, обзети и те от суеверен ужас, започнаха да я замерват с коралови отломъци и тежки раковини, с каквито беше засипан брегът.
Удар след удар — по тялото, по главата?
Ева се спря, смаяна от враждебния прием, зашеметена от ударите, с рукнали по лицето й кървави ручейчета.
— Моля, спрете! Аз?
А градушката от камъни се засилваше.
Видели с очите си, че съпротивата им е, разколебала злия демон, те продължиха да я замерват с още по-голямо ожесточение, решили веднъж завинаги да се отърват от злото.
Ева може би се досети, може би разбра. Отстъпи заднишком, нагазила в морето, опитвайки безуспешно да се защити с ръце от каменната им градушка.
Последната й мисъл, преди да изгуби съзнание, беше: колко злокобно е невежеството! И се отпусна сред вълните.
Тогава отгоре й се хвърли Схванатата, успяла да се откопчи от гнева на косатката и да се намъкне в лагуната през известния й проход в рифа. Но не успя да я захапе. Побесняла от безпокойство, от страх за приятелката си, видяла станалото на брега, Хекуба я бе последвала на часа. И сега, без да се двоуми, се хвърли в атака. Нямаше време да я заобикаля, за да я удари с глава в корема. Додето стореше това, акулата щеше да нагълта Ева. Ами направо, без бавене, захапа опашката й. Спря устрема й. Трионените челюсти, измамени в стръвта си, щракнаха на педя от безжизненото тяло на Ева.