Хекуба не спря борбата. А без да пуска хванатата опашка, се подаде над водата и вдигна хищницата с главата надолу. Вътрешностите на акулите не са закрепени за коремната празнина. И така, извън водата, под собствената си тежест, те се късат, натискат сърцето. Схванатата се замята, безпомощно увиснала. А косатката не спираше да я тръска, додето от хрилете й рукна кръв.
Чак тогава я пусна, блъсна я веднъж с глава и я остави да потъне към дълбините, последвана на часа от еднооката акула чук, която, отново оздравяла, бе напуснала скривалището си, за да вземе участие в новото пиршество над трупа на оная, която я бе обезобразила, която за малко не я бе погубила.
А Хекуба пое потъващата Ева и я вдигна на главата си. После я понесе навътре в океана. По-далеч от това злокобно място, погубило всички, които бе обичала.
Понесе го така, както би носила и своето мъртво дете? Докрай? До последен дъх?
25.
Циклопа тъкмо привършваше сала, който бе сглобил грубо от изхвърлените на брега останки от разбитата му лодка, когато дочу шума на самолета.
Окрилен от радостна надежда, той хукна насреща му. Над морето откъм континента приближи с вой хеликоптер, който бавно се отпусна върху скалистата площадка в другия край на острова.
Задъхан от тичане, Циклопа стигна там, когато от борда му слизаха двама души. Като го видяха, те се вторачиха в него слисани. И без това безобразно грозен, сега той навярно им изглеждаше ужасен. Но крушенецът не мислеше как изглежда, мислеше за друго — за Ева, Ева, която сега отвлечена от неразумния звяр, жертва на сляпата му привързаност, кой знае къде се носеше из океана. Безпомощна, гладна, жадна, обречена на гибел. Сега единствен той можеше да помогне. Защото другите и да искаха, не знаеха нищо за нея.
— А вие? — сподави учудването си по-възрастният мъж. — Какво тук? В резервата?
Другият додаде:
— Бракониерство или?
— Какво бракониерство! — сопна се запитаният. — Не виждате ли? Едва съм се спасил, а вие — бракониер?
Гласът му, дори така ядовит, беше човешки глас, който будеше доверие, но видът му? И дрипите? И това обезобразено лице?
Първият съобрази на часа:
— Ние оставаме тук. Наблюдения върху морските лъвове. Както се досещате — биолози. А самолетът отлита обратно. Вие ще тръгнете с него. Навярно налучках желанието ви, нали?
Безспорно, налучкал го бе. Но преди това Циклопа зададе нов въпрос:
— А докато летяхте насам, да сте видели една косатка? И една жена, която я язди?
Това запитване озадачи новодошлите. Пилотът, който надничаше от кабината, дори посочи скришом с пръст челото си. Види се, нещо не беше в ред горкият! Какво ли бе преживял сам, на острова, сред тюлените?
Не, не бяха срещали.
Не му казаха, че никой нормален човек няма да вземе на сериозно въпроса му относно ездачката, която кръстосва океана върху косатка. Върху най-страшния морски хищник. А него трябваше да откарат по-скоро на сушата, безспорно имаше нужда нещастникът от бързо лечение.
След като наблюдателите на тюлените свалиха на земята снаряженията си, Циклопа зае тяхното място. И хеликоптерът се отдели плавно от скалата с оглушителен вой. Все по-нагоре и по-нагоре. Островът отдолу взе да намалява, сякаш не остров, на който се бе спасил, на който бе срещнал Ева, на който хиляди тюлени се раждаха и празнуваха любовта, а каменна трошица, крехка и нетрайна, запокитена във водния безкрай.
Наоколо се ширеше тихото, сякаш замръзнало, стъклено море, в което островът се издигаше сред концентричните кръгове, досущ подобни на картографски хоризонтали, преливащи неусетно от зеленото в безбройните оттенъци на тъмносиньото. Смалиха се като мравки останалите долу хора, които им махаха с ръце. Смалиха се също, превърнаха се в особена тъмнокафява настилка покрай морето и морските лъвове. Сляха се в едно отделните хареми, самките, султаните и децата.
После машината наведе нос и се понесе на запад. Островът с наблюдателите, с тюлените, със спомените бързо изостана назад, стопи се в омарата над хоризонта. Отдолу се ширна безкрайното море, синьо синьо, прошарено от зелени жилки, по чиято повърхност се плъзгаше като летяща риба сянката на самолета.
В далечината напреде им се появи тъмна ивица — сушата, която нарасна бързо, уплътни се, очерта се, превърна се на скали и плажове, в човешки постройки, в пристанища и кейове. И накрая машината кацна на летището.