— Какво имам предвид ли? — поглежда ме той. — Че е невъзможно да знаем за всички зловредни програми, които записват ударите по клавишите и предават информацията на хакерите. Може да станем жертва на вирус дори само като отворим заразен файл, прикачен към някой имейл. От това, което правиш, ми е все по-трудно да мисля.
— С всичките антивирусни програми, еднократни пароли и предпазни стени, които Луси поставя, за да зашити сървъра и електронните ни пощи? Как може да си инсталираме програма, която записва ударите по клавишите? И възнамерявам да направя така, че да ти е още по-трудно да мислиш. Колкото е възможно по-трудно.
Кофеинът и нектарът от агаве си казваха думата. Спомних си усещането от допира до кожата му, до жилестото му стройно тяло, докато ми мие косата под душа и масажира главата и шията ми, как ме докосва, докато стане непоносимо. Никога няма да му се наситя. Просто е невъзможно.
— Антивирусните програми не могат да откриват вируси, които не познават — каза той.
— Струва ми се, че това не е обяснение.
Моята племенница Луси, която е технически гений, никога не би допуснала такова проникване в компютърната ми система, която поддържа в кабинета ми — Криминологичен център „Кеймбридж“, КЦК. Неудобно е да го призная, но тя по-скоро би била автор, отколкото жертва на вирус.
— Както вече каза, вероятно някой се е добрал до кредитната ти карта в ресторант или магазин. — Бентън обърна още една страница и аз проследих с поглед правия му нос и извивката на ухото. — Така мисли Луси.
— Четири пъти от март? — А си мислех за нашия душ, за лъскавите бели правоъгълни плочки и звука от падащата вода, която шумно плиска с различна интензивност и ритъм, следвайки нашите движения.
— Освен това позволяваш на Брайс да я ползва, когато прави поръчки по телефона. Не че той би направил нещо глупаво, поне не и съзнателно. Но ми се иска да не го правиш. Той не разбира действителността като нас.
— Той всеки ден вижда възможно най-ужасните неща — отвърнах.
— Което не значи, че ги разбира. Брайс е наивен и доверчив по начин, по който ние не сме.
За последен път помолих асистента ми да купи нещо с кредитната ми карта преди месец, когато той прати гардении на майка ми за Деня на майката. А най-скорошният доклад за злоупотреба бе от вчера. Сериозно се съмнявах, че тя е свързана с Брайс или с майка ми, макар че в моя объркан семеен свят щеше идеално да се впише наказание за доброто ми дело, отишло по-далеч от обичайните сравнения на майка ми между мен и сестра ми Дороти, която щеше да е в затвора, ако маниакалният, всепоглъщащ нарцисизъм бе обявен за престъпление.
Аранжировката от гардении беше безчувствена обида, тъй като майка ми имаше от същите цветя в двора си. Бе все едно да изпратиш лед на ескимос. Дороти й пращаше от най-красивите червени рози с „дъх, сладък като мирис на бебе“, както се изразяваше майка ми. Нищо че аз си правех труда да й пращам любимите й цветя и за разлика от отрязаните рози аранжировката беше жива.
— Хм, много неприятно. Новата ми карта ще пристигне, когато сме във Флорида — казах на Бентън. — Ще тръгна от вкъщи без нея, а това не е добро начало на почивката.
— Нямаш нужда от нея. Аз черпя.
И без това обикновено го правеше. Печелех добре, но Бентън беше единствено дете и семейството му бе богато, и то доста. Баща му — Паркър Уесли, инвестираше упорито наследството си, включително и в търговия с произведения на изкуството. Шедьоври от Миро, Уислър, Писаро, Модиляни, Реноар и други художници висяха в дома на семейство Уесли. Освен това той купуваше ценни ретро коли и редки ръкописи, но не ги запазваше за себе си. Всичко опираше до това да уцели правилния момент за продажба. Бентън имаше подобен светоглед и темперамент. Бе наследил от предците си в Нова Англия непоколебимата логика и желязната решителност на янките да понасят тежката работа и неудобствата, без да мигнат.
Което не означаваше, че не знае как да си живее живота или че му пука какво мислят хората. Бентън не бе показен или разточителен, но знаеше какво иска. Помислих си го, докато оглеждах идеално поддържания ни имот и задната част на старата ни къща, която наскоро бе боядисана — от опушено синята дървена обшивка до гранитеносивите кепенци. Покривът беше от тъмни плочи, от които стърчат два тъмночервени тухлени комина, а някои от прозорците бяха с оригиналните си релефни стъкла. Щяхме да живеем идеален защитен живот, ако не бяха професиите ни и вниманието ми се върна пак към дребните медни монети недалеч от нас, които блестяха на слънцето.