— Да, да — изхленчи Ламме Гудзак, — дайте му тридесет флорина и той ще понесе търпеливо останалото.
— Освен това — рече Уленшпигел, — тъй като душата ми е чиста, нямам нужда нито да ме мият с дъбови, нито да ме плакнат с дрянови тояги.
— Да — изхленчи пак Ламме Гудзак, — Уленшпигел няма нужда ни да го мият, ни да го изплакват. Душата му е чиста. Не го мийте, уважаеми господа, не го мийте.
Дадоха на Уленшпигел тридесетте флорина и комендантът заповяда на помощник-палача да се занимае с него.
— Вижте, уважаеми господа — рече Ламме, — колко жален е изразът на лицето му. Моят приятел Уленшпигел никак не обича тоягата.
— Аз обичам — отвърна Уленшпигел — видя лиетнат ясен, който се извишава към слънцето със своята естествена зеленина; но смъртно мразя тия грозни тояги, които още изпускат мъзга, окастрени, безлистни и без клонки. Тъй страшни на вид и тъй жестоки.
— Готов ли си? — попита комендантът.
— Готов ли? — повтори Уленшпигел. — За какво готов? Да ме бият ли? Не, съвсем не съм и не искам да бъда, господин помощник-палач. Вашата брада е червеникава и видът ви е страшен; но сигурен съм, че вие имате меко сърце и съвсем не бихте желали да пребиете един сиромах като мене. Трябва да ви кажа, че аз не обичам нито да върша, нито да гледам такива неща; защото гърбът на един християнин е свещен храм, който също като гърдите покрива дробовете, чрез които ние дишаме божия въздух. Какви люти угризения ще ви измъчват, ако някой жесток удар с тояга ме направи на парчета.
— Побързай — рече помощникът.
— Ваша светлост — обърна се Уленшпигел към принца, — няма защо да се бърза, повярвайте; най-напред тоягата трябва да се изсуши, защото казват, че когато суровиците се забият в живо месо, вливат в него смъртоносна отрова. Би ли искал ваша светлост да умра от тая грозна смърт? Ваша светлост, моят гръб е на ваше разположение, за да ви служи вярно; заповядайте да го удрят с пръчки, да го шибат с камшик; но ако не искате да ме видите мъртъв, отменете, моля ви, боя със суровиците.
— Принце, помилвайте го — казаха едновременно Хоогстретен и Дитрих дьо Сооненберг. Другите се усмихнаха съчувствено.
Ламме също така каза:
— Ваша светлост, ваша светлост, помилвайте го — суровицата е жива отрова.
Тогава принцът каза:
— Помилвам го.
Уленшпигел скочи няколко пъти във въздуха, тупна по корема Ламме и като го завъртя в танц, каза му:
— Славославяй заедно с мене негова светлост, който ме спаси от суровицата.
И Ламме се опита да танцува, но коремът му пречеше. А Уленшпигел му плати яденето и пиенето.
XII
Херцогът не искаше да дава сражение и затова нападаше непрекъснато Мълчаливия, който се движеше в равнината между Жулие и Мьоза, тъй като бе поръчал да се изследва реката навред при Хондт, Мехелен, Елзен, Меерсен; но навред намираха железни остри колчета, поставени, за да нараняват коне и хора, които биха минали реката в брод.
При Стокем в реката нямаше нищо. Принцът заповяда да я преминат. Райтерите минаха Мьоза и застанаха на другия бряг в боен ред, за да закрилят прехвърлянето откъм лиежката епископия; десет реда стрелци с лъкове и с аркебузи се наредиха от единия до другия бряг, като пресякоха по тоя начин течението на реката. Между тях беше и Уленшпигел.
Водата стигаше до бедрата му и често пъти някоя коварна вълна повдигаше и него, и коня му.
Пред него минаха пехотинците, които носеха на шапките си торбички с барут и държаха аркебузите си над водата; след тях — коли, аркебузи с куки, обслугата на оръдията, фитилите за топове, кулеврини, двойни кулеврини, фалкони, фалконети, серпентини, полусерпентини, двойни серпентини, мортири, двойни мортири140, топове, малки и големи; сакри, малки полски оръдия, поставени върху предницата и теглени от два коня, така че можеха да се движат в галоп и досущ приличаха на ония, които се наричаха „пистолети на императора“; зад тях като охрана на опашката — ландскнехти и фламандски райтери.
Уленшпигел потърси да пие нещо загряващо. До него хъркаше на бойния си кон стрелецът Ризенкрафт, немец, сух, жесток и грамаден човек, дъхът му миришеше на ракия. Уленшпигел потърси върху задницата на коня му и намери една бутилка, вързана с връвчица за презрамния му ремък; той отряза връвчицата, взе бутилката и си смукна доволен. Неговите другари стрелци му казаха:
— Дай и на нас.
Той им даде. Като изпиха ракията, той пак върза бутилката за връвчицата и поиска да я сложи отново на гърдите на войскарина. Когато вдигна ръка, за да я пъхне, Ризенкрафт се събуди. Той взе шишето и поиска както обикновено да издои своята крава. Но тъй като тя не даваше вече мляко, той кипна страшно.
140