— Ламме — викна Уленшпигел. — Спелле е в Мьолестее. Иди в Дестелберг, в „Звездата на влъхвите“.
Уплашен, Ламме стана, стисна с две ръце корема си и се затича.
— Де отива тоя дебел заек? — рече момичето.
— В едно леговище, където ще го намеря — отговори Уленшпигел.
— Да бягаме — рече тя и тупна крак като нетърпелива кобила.
— Аз искам да бъда добродетелен, без да тичам — рече Уленшпигел.
— Какво значи това? — попита тя.
Уленшпигел отговори:
— Дебелият заек иска да се откаже от хубавото вино, от бирата и от свежата кожа на жените.
Момичето го изгледа накриво.
— Ти се задъхваш, трябва да си починеш — рече той.
— Не виждам подслон, дето мога да си почина — отговори Уленшпигел.
— Твоята добродетел ще ти бъде подслон — каза момичето.
— Предпочитам твоята пола — рече той.
— Моята пола — каза момичето — е недостойна да подслони такъв светец, какъвто искаш да бъдеш ти. Махни се, за да бягам сама.
— Мигар не знаеш — отговори Уленшпигел, — че кучето със своите четири крака върви по-бързо от човека, който има само два? Затуй, като имаме четири крака, ние ще тичаме по-бързо.
— Твоите приказки не са приказки на добродетелен човек.
— Да — рече той.
— Но — каза тя — винаги съм забелязвала, че добродетелта е спокойна, сънлива, тромава и зиморничава. Тя е маска, която скрива намусените лица, кадифена наметка върху човек от камък. А аз обичам ония, които посят в гърдите си мангал, разпален от огъня на мъжествеността, който подбужда към смели и весели подвизи.
— Точно тъй говореше хубавата дяволица на преславния свети Антоний — каза Уленшпигел.
На двадесетина крачки по пътя имаше странноприемница.
— Ти приказва добре — рече Уленшпигел, — сега трябва да пийнем добре.
— Езикът ми не е още уморен — каза момичето.
Влязоха. Върху един сандък дремеше грамаден кърчаг, наричан „тумбак“ поради големия си корем.
Уленшпигел каза на съдържателя:
— Виждаш ли тоя флорин?
— Виждам го — отговори съдържателят.
— Колко патара ще откъснеш от него, за да напълниш с бира тоя тумбак?
Съдържателят каза:
— Стигат девет манекенса153.
— Ще рече — отвърна Уленшпигел — шест фламандски крайцера и още два отгоре. Но както и да е, напълни го.
Уленшпигел наля на жената едно канче, след това стана гордо, залепи устни до устата на тумбака и го изпразни целия в гърлото си. Чу се шум като от водопад.
Слисано, момичето му каза:
— Как можа да налееш в хлътналия си корем тоя голям тумбак?
Уленшпигел не й отговори и каза на съдържателя:
— Донеси едно пушено свинско бутче и хляб, и още един пълен тумбак, за да хапнем и пийнем.
Така и стана.
Докато момичето погризваше свинската кожица, той го прегърна тъй нежно, че то изведнъж се почувствува пленено, очаровано и покорно.
След това го запита:
— Но отде са се взели във вашата добродетел тая жажда на сюнгер, тоя вълчи глад и тая любовна дързост?
Уленшпигел отговори:
— Тъй като бях съгрешавал по най-различни начини, аз, както знаеш, се заклех да се покая. Това покаяние трая цял час. Но като мислех през тоя час за бъдещия си живот, видях, че ще трябва да се храня оскъдно с хляб; да се освежавам блудкаво с вода; да бягам печално от любовта; да не смея да мръдна, нито да кихна от страх, че ще направя нещо лошо; да бъда ценен от всички, но всеки да се бои от мене, да живея самотен като прокажен; тъжен като куче, останало без господар, и след петдесет години мъченичество да пукна печално на някой жалък одър. Покаянието ми трая достатъчно дълго; и затуй, миличка, целуни ме и нека излезем заедно от чистилището.
— Ах — рече тя, като се подчини драговолно, — каква хубава фирма е добродетелта, като се закачи на прът!
Времето мина в любовни закачки; ала все пак те трябваше да станат, защото момичето се страхуваше да не би началникът на полицията Спелле със своите агенти да ги изненада сред техните лудории.
— Запретни полата си — рече Уленшпигел.
И те отърчаха като елени към Дестелберг, дето намериха Ламме, който ядеше в „Звездата на Тримата влъхви“.
XXXI
Уленшпигел се виждаше често в Ганд с Якоб Сколап, Лидвеп Смет и Жан дьо Вулфшегер, които му разправяха новини за успехите и несполуките на Мълчаливия.