И рибарят умря, виещ като вълк.
И камбаните на „Света Богородица“ биеха на смърт.
И Ламме и Уленшпигел яхнаха отново своите магарета.
И Нел остана тъжна при Катлин, която непрестанно повтаряше:
— Махнете огъня! Главата гори, върни се, Ханске, миличък.
Книга четвърта
I
Когато бяха в Хейст, на дюните, Уленшпигел и Ламме видяха, че откъм Остенде, Бланкенберге и Кноке идат много рибарски кораби, пълни с въоръжени мъже, които по примера на зеландските Голтаци носеха на шапките си сребърен полумесец с надпис: „По-скоро ще служа на турчина, отколкото на папата“.
Уленшпигел е радостен, той свирка като чучулига; от всички страни му отговаря бойният зов на петела.
Корабите плават, ловят риба, продават я и спират едни след друг в Емден. Там по нареждане на принц Орански остана Вилхелм дьо Блоа, за да въоръжава един кораб.
Уленшпигел и Ламме пристигнаха в Емден тъкмо когато по заповед на Трелонг158 корабите на Голтаците се отправяха навътре в морето.
Трелонг беше от единадесет седмици в Емден и страшно се отегчаваше. Той слизаше от кораба на земята, качваше се отново на кораба, също като мечка във вериги.
Като скитосваха по кейовете, Уленшпигел и Ламме съзряха един благородник с добродушно лице, обзет от някаква тъга; той се опитваше да изкърти с тояга, която имаше желязно острие накрая, един камък от настилката на кея. Макар че се мъчеше безуспешно, той не се отказваше, а зад него едно куче глождеше кокал.
Уленшпигел се приближи до кучето и се престори, че иска да му вземе кокала. Кучето изръмжа, Уленшпигел продължи: кучето залая силно.
От шума благородникът се обърна и каза на Уленшпигел:
— Защо измъчваш животното?
— А ваше благородие защо измъчва камъка?
— Това е съвсем друго — каза той.
— Разликата не е голяма — отговори Уленшпигел. — Както кучето държи за кокал и го пази, така и камъкът държи за кея и не иска да се махне от него. Не е за чудене хора като нас да се въртят около едно куче, щом хора като вас могат да се въртят около камък от настилката.
Ламме стоеше зад Уленшпигел и не смееше да се обади.
— Кой си ти? — попита господинът.
— Аз съм Тил Уленшпигел, син на Клаас, умрял на кладата за вярата.
И подсвирна като чучулига, а другият пропя като петел.
— Аз съм адмирал Трелонг — рече той; — какво искаш от мене?
Уленшпигел му разправи приключенията си и му даде петстотин жълтици.
— Кой е тоя дебел човек? — попита Трелонг, като посочи с пръст Ламме.
— Мой спътник и приятел — отговори Уленшпигел: — като мене и той иска да пее върху твоя кораб с хубавия глас на аркебузата песента за освобождението на татковината ни.
— И двамата сте храбри — рече Трелонг — и ще тръгнете с моя кораб.
Беше през февруари; вятърът бе остър и мразът — силен. След триседмично мъчително чакане Трелонг напусна Емден с възмущение. Смятайки да отиде в Тексел159, той тръгна от Вли160, но бе принуден да влезе във Виеринген161, дето корабът му бе скован от ледовете.
Скоро около кораба можеше да се види весело зрелище: шейни и хора, които се пързаляха, всички в кадифе; жени на кънки в поли и дрехи, извезани със сърма и бисери, алени и небесносини; момчета и момичета идеха, връщаха се, пързаляха се, смееха се, един след друг или двама по двама, по двойки, запели върху леда песента на любовта, или отиваха в окичените със знамена бараки да хапнат и пийнат ракия, портокали, смокини, меден хляб, пушена риба, яйца, топли зеленчуци, палачинки, туршии, а в това време около тях плазовете на шейнички и шейни с платна стържеха леда.
Ламме, търсейки жена си, се пързаляше като веселите мъже и жени, но често падаше.
В това време Уленшпигел отиваше да утоли жаждата си и да се нахрани в една малка кръчма на кея, дето беше евтино. Той с удоволствие разговаряше със старата съдържателка.
Един неделен ден, към девет часа, той пак отиде там и поиска да се нахрани.
— Но ти си се подмладила, стопанко — каза той на една прелестна жена, която дойде да му услужи, — де дяна предишните си бръчки? От устата ти не е паднал нито един от белите ти и младички зъби, а устните ти са червени като череши. Дали не е за мене тая нежна и дяволита усмивка?
158