— И имаш още лице, селяко противен — рече тя усмихната, — да ми искаш шест флорина! Бъди благодарен, че те нахраних, без да ти искам нещо.
— Да знаете само — каза Уленшпигел — колко място още има в стомаха ми!
— Върви си — рече стопанката, — докато не е дошъл мъжът ми.
— Аз ще бъда отстъпчив кредитор — каза той, — дай ми само един флорин, за да утоля бъдещата си жажда.
— Вземи — рече тя, — негоднико. И му даде един флорин.
— Ще ми позволиш ли да дойда пак? — попита я Уленшпигел.
— Ще си вървиш ли най-сетне по правия път? — рече тя.
— По правия път, ще рече, към тебе, миличка — каза Уленшпигел, — да вървя по кривия, ще рече, да се разделя с хубавите ти очи. Ако позволиш да остана тук, няма да ям за повече от един флорин дневно.
— Май че ще играе тоягата — рече тя.
— Вземи моята — отговори Уленшпигел. Тя се разсмя, но той трябваше да си тръгне.
LVI
По него време Ламме Гудзак се настани отново да живее в Дамме, тъй като поради еретиците в лиежкия край съвсем не бе спокоен. Жена му на драго сърце тръгна с него, защото жителите на Лиеж, шегобийци по природа, се подиграваха с добродушието на мъжа й.
Ламме навестяваше често Клаас, който, откак бе получил наследството, ходеше в кръчмата „Синята кула“ и имаше запазена там маса за себе си и за приятелите. На съседната маса пиеше стиснато своето половин канче Йос Грипстюивер, старейшината на рибарите, страшен вариклечко, който се хранеше само с пушени херинги и мислеше повече за парите, отколкото за спасението на душата си. Клаас държеше в кесията си пергамента, на който бяха написани неговите десет хиляди години с опростени грехове.
Една вечер той седеше в „Синята кула“ заедно с Ламме Гудзак, Ян ван Рузбеке и Матис ван Аш. Там беше и Йос Грипстюивер. Клаас пийна здравата и Ян Рузбеке му каза:
— Грехота е да се пие толкова много!
Клаас отговори:
— За всяко канче, което изпиеш в повече, ще гориш в ада само половин ден. А аз имам в кесията си индулгенции за десет хиляди години. Иска ли някой да му дам сто от тях, та да може без страх да си напълни стомаха?
Всички почнаха да викат:
— По колко ги продаваш?
— По едно канче — отговори Клаас, — по за порция заек давам сто и петдесет.
Неколцина от пиещите платиха на Клаас — кой канче, кой шунка — и той откъсна на всички по едно парченце от пергамента. Но не Клаас изяде и изпи платените пари за късчетата от индулгенцията, а Ламме Гудзак, който яде толкова, че личеше как се надува, а през това време Клаас кръстосваше из кръчмата, продавайки стоката си.
Грипстюивер изви към него киселото си лице и рече:
— Ще ми продадеш ли за десет дни?
— Не — отговори Клаас, — мъчно може да се откъсне.
Всички се разсмяха, а Грипстюивер преглътна горчилката.
След това Клаас си тръгна за в къщи, следван от Ламме, който вървеше така, като че краката му бяха от вълна.
LVII
Към края на третата година от изгнанието си Катлин се върна у дома си в Дамме и в безумието си непрестанно повтаряше: „Огън на главата ми… душата чука… пробийте дупка… тя иска да излезе“. И щом видеше волове и овце, бягаше. Сядаше зад къщурката си на пейката под липите, клатеше глава и гледаше, без никого да познава. Жителите на Дамме, които минаваха, думаха: „Виж лудата“.
През това време Уленшпигел, който кръстосваше из друмища и пътеки, видя на широкия път едно магаре с кожени такъми, украсени с медни пулове, а главата му окичена с висулки и пискюли от червена вълна.
Няколко стари жени бяха наобиколили магарето и всички говореха едновременно: „Никой не може да го откара, то е проклетото добиче на големия магьосник барон дьо Ре84, жив изгорен, защото пожертвувал осем деца на дявола. То избягало толкова бързо, че не могли да го хванат. Сатаната го пази. Когато се уморило и спряло на пътя, общинските пазачи отишли да го заловят, но то почнало така ужасно да реве и да рита, че те не посмели да се приближат.“
— И това не било магарешки рев, а рев на дявол.
— Затова го оставили да пасе тръни, без да го съдят, нито да го изгорят живо като магьосник. Големи страхливци са тия мъже.
Но въпреки тия хубави приказки, щом магарето наостряше уши или почваше да шиба хълбоците си с опашката, те се разбягваха с викове, сетне пак се събираха — загракали и забъбрили, — за да хукнат отново при най-малкото мръдване на магарето.
84