А Уленшпигел ги гледаше разсмян.
— Ах — рече той, — какво безкрайно любопитство и какъв неспирен бъбреж извират като река от устата на жените, особено на старите, защото у младите потокът поспирва понякога поради любовните им занимания.
После погледна магарето и каза:
— Тоя четирикрак магьосник е пъргав и сигурно не друса никак, аз мога да го яздя или да го продам.
И без да промълви дума, той намери една мяра овес, даде го на магарето, метна се бързо на гърба му, дръпна юздата, обърна се на север, изток и запад и благослови отдалеч бабите. Те примряха от страх, коленичиха, а вечерта на седянката им се разправяше, че бил долетял един ангел с филцова шапка и с перо от фазан, благословил всичките и по особено божие благоволение откарал магарето на магьосника.
А Уленшпигел, яхнал магарето, пое из тучните ливади, дето тичаха на свобода коне, дето пасяха крави и телици или лежаха мързеливо на слънцето. И той го нарече Иеф.
Магарето спря и с голямо удоволствие почна да яде тръни. Ала от време на време цялата му кожа потръпваше, а опашката му шибаше хълбоците, за да разпъди лакомите конски мухи, които също така искаха да ядат — но да ядат неговото месо.
Уленшпигел, чийто стомах пищеше от глад, беше тъжен.
— Ти ще бъдеш много щастливо — каза той, — достопочтено магаре, ако си хапваш тлъсти тръни както сега, ако никой не дойде да наруши удоволствието ти и да ти припомни, че си смъртно, тоест родено, за да търпиш какви ли не подлости.
— Също като тебе — продължи той и стисна магарето с колене, — също като тебе носителят на светата папска пантофка има своята конска муха — тя е господин Лютер; и негово величество Карл има своята конска муха — тя е господин Франциск, наречен Първи, кралят с дългия нос и с още по-дълъг меч. Позволено е, значи, достопочтено магаре, и на мене, дребен човечец, който скита като евреин, да имам и аз своята конска муха. Уви! Всичките ми джобове са скъсани и през дупките се изнизват, тръгнали да скитосват, всичките ми хубави дукати, флорини и делдери като легион мишки, хукнали пред озъбена котка. Не знам защо парите никак не ме обичат, когато аз толкова ги обичам. Каквото и да казват, Фортуна не е никаква жена, защото обича само алчните скъперници, които я затварят в сандъци, в чували, затварят я с двадесет ключа и не й позволяват никога да покаже на прозореца дори крайчеца на своя позлатен нос. Ето това е конската муха, която ме гложди и причинява сърбеж и ме гъделичка, без да ме разсмива. Но ти съвсем не ме слушаш, достопочтено магаре, гледаш само да пасеш. Ах, шишко, ти пълниш търбуха, а дългите ти уши не чуват воплите на гладните кореми. Слушай, искам да ме чуеш.
И го шибна силно. Магарето почна да реве.
— Хайде сега, щом пропя, да вървим — рече Уленшпигел.
Но магарето стоеше като пън и сякаш бе решило да изяде без остатък всички тръни по пътя. А те бяха много.
Виждайки това, Уленшпигел слезе от магарето, набра тръни, яхна го отново и като държеше тръните пред муцуната му, води го за носа чак до земите на хесенския ландграф85.
— Достопочтено магаре — каза той, като го яздеше, — сега ти тичаш след тръните, тая слабовата храна, а оставяш зад себе си хубавия път, цял изпълнен с тия вкусни растения. Тъй правят всички хора: едни вдъхват мириса на букета на славата, който Фортуна слага пред носа им, други — букета на печалбата, трети — на любовта. Когато завършат пътя си, те виждат, както и ти, че са гонили дребното, а са оставили зад себе си значителното — тоест здравето, работата, почивката и доброто си домашно спокойствие.
Разговаряйки така с магарето, Уленшпигел стигна пред двореца на ландграфа.
Двама аркебузиери играеха на зарове на стълбището.
Единият — червенокос и грамаден на ръст, забеляза Уленшпигел, който седеше скромно на Иеф и гледаше играта им.
— Какво искаш — рече той, — гладна поклонническа муцуно?
— Аз наистина съм много гладен — отговори Уленшпигел — и съм поклонник против волята си.
— Щом си гладен — отвърна офицерът, — изяж с врата си въжето, което се клати на близкото бесило за скитници.
— Уважаеми господин офицер — рече Уленшпигел, — ако ми дадете хубавия златен ширит, който носите на шапката си, ще се обеся, като забия зъби в тлъстия свински бут, провесен там у гостилничаря.
— Отде идеш? — попита офицерът.
85