— Не чувам вече нищо — завърши Нел, — защото негово свето величество си легна и заспа, а крал Филип — горд и надменен — го гледа без обич.
След тези думи Катлин я събуди.
А Клаас гледаше замислен как пламъкът на огнището осветяваше камината.
LIX
Уленшпигел напусна хесенското ландграфство, яхнал магарето си, и когато минаваше през Големия площад, видя няколко сърдити лица на господа и дами, но никак не се обезпокои.
Скоро той стигна до земите на люненбургския херцог и срещна там група Smaedelyke broeders, весели фламандци от Слюис, които всяка събота слагаха по някоя пара настрана, за да отидат веднъж на годината в Германия.
Те пътуваха с песни в открита каруца, карана от силен вьорнамбахски кон, който ги возеше лекичко като на шега из пътищата и блатата на люнебургското херцогство. Някои от тях свиреха на малки флейти, гусли, виоли и гайди и вдигаха голям шум. Край каруцата често пъти крачеше някой шишко, който свиреше на rommel pot u вървеше пешком с надежда да смъкне корема си.
Те бяха попривършили парите си и като видяха Уленшпигел, пълен със звънтящи монети, влязоха в една странноприемница и го почерпиха. Уленшпигел прие на драго сърце. Но като забеляза, че Smaedelyke broeders го поглеждат, смигат си и се усмихват, когато му наливаха да пие, той подуши, че тук има някаква хитрина и заради това излезе и се изправи до вратата, за да слуша приказките им. И той чу как шишкото каза за него: „Това е живописецът на ландграфа; ландграфът му даде повече от хиляда флорина за една картина. Да го почерпим с бира и вино и той ще ни се отплати двойно.“
„Амин“ — рекоха останалите.
Уленшпигел върза оседланото магаре на около хиляда крачки оттам, в двора на един чифликчия, даде два патара на едно девойче да го пази, върна се в странноприемницата и без да промълви дума, седна на масата на Smaedelyke broeders. Те му наливаха да пие и плащаха. Уленшпигел раздрънкваше в кесията си флорините на ландграфа и казваше, че е продал магарето си на един селянин за седемнадесет сребърни делдера.
Те продължиха пътя си, като ядяха и пиеха, свиреха на флейти, на гайди и на rommel pot и отвеждаха срещнатите жени, които си харесваха. Така създадоха незаконни деца, а също и Уленшпигел, приятелката на когото роди по-късно син и го нарече Ойленшпигелчо96, което на немски ще рече малко огледало и бухал, защото жената не разбираше много добре значението на името на своя случаен приятел, а може би и в спомен за часа, в който е било заченато детето. За тоя именно Ойленшпигелчо се разправя, но то не е вярно, че е роден в Книтинген, в Саксония.
Мъкнати от якия кон, те минаваха по едно шосе, край което имаше село и странноприемница с надпис „Котелът“. Оттам се носеше хубава миризма на фрикасе.
Шишкото, който свиреше на rommel pot, отиде при съдържателя и му каза, сочейки Уленшпигел:
— Това е художникът на ландграфа; той ще плати всичко.
Съдържателят се вгледа в лицето на Уленшпигел, което бе прилично, и като чу звъна на флорините и делдерите, донесе на масата ядене и пиене. Уленшпигел не пропусна нищо, и непрекъснато раздрънкваше монетите в кесията си. Често той почукваше шапката си и казваше, че там е най-голямото му богатство. Яденето и пиенето продължи два дни и една нощ и накрая Smaedelyke brooders казаха на Уленшпигел:
— Да ставаме и да плащаме! Уленшпигел отговори:
— Когато плъхът се е пъхнал в сиренето, иска ли му се да излезе?
— Не — отговориха те.
— И затуй — продължи Уленшпигел — да седим тук, докато моите флорини и делдери ни служат като фуния, за да наливаме в гърлата си питиета, които ни развеселяват.
И поръча на стопанина да донесе още ви по и наденици. Докато ядяха и пиеха, Уленшпигел каза:
— Сега аз съм ландграф и аз плащам. Но какво щяхте да правите, другари, ако кесията ми беше празна? Ще вземете меката ми филцова шапка и ще видите, че и на дъното, и по краищата е пълна с жълтици.
— Я дай да я пипнем — казаха всички заедно.
И въздъхвайки, усещаха между пръстите си големи колкото жълтици монети. Но един от тях опипваше шапката с такава любов, че Уленшпигел я дръпна от ръцете му и каза:
96