— Да — отговори Уленшпигел!
Ламме пи и продължи да разправя:
— Друг път, настроена по-любовно, тя обвиваше с двете си ръце шията ми и казваше: „Ти си хубав!“ И ме целуваше лудо и след това безброй пъти по бузата или по челото, но никога в устата, и когато я питах защо толкова се пази, когато иначе се държи тъй волно, тя грабваше сложената в един потир върху раклата детска кукла, цялата в коприна и бисери, почваше да я люлее и приспива и казваше: „Не ща такова нещо.“ Сигурно за да запази целомъдрието й, майка й е казвала, че децата се раждат от целувки в устата. Ах! Сладостни мигове! Нежни милувки! Тил, я виж дали няма да намериш в торбата някое пушено бутче?
— Половина — отговори Уленшпигел и го подаде на Ламме, който изяде всичко.
Уленшпигел го погледна и каза:
— Това бутче би било много полезно за моя стомах.
— И за моя също — рече Ламме, като чистеше зъбите си с нокти. — Но аз вече няма да видя милата си, тя избяга от Дамме! Искаш ли да се качиш с мене в каручката и да я потърсим заедно?
— Искам — отговори Уленшпигел.
— Но — рече Ламме — няма ли вече нищо в бутилката?
— Нищо — отговори Уленшпигел.
И те се качиха в каручката, теглена от магарето, което изрева тъжно в знак, че тръгват.
А кучето, наяло се хубаво, беше си отишло, без да каже нищо.
II
Каручката се движеше по насипа между едно езерце и канала и Уленшпигел замислен милваше с ръка пепелта на Клаас върху гърдите си. Той се питаше сън или действителност беше видението и дали духовете не се бяха подиграли с него, или пък му бяха казали загадъчно какво наистина трябва да намери, за да ощастливи земята на дедите си.
Но напразно си бъхтеше главата: не можеше да проумее какво означаваха Седмината и Поясът.
Той помисли за умрелия император, за живия крал, за кралската наместница, за римския папа, за великия инквизитор105, за генерала на езуитите106 — наброи така шестима главни палачи на родината, които веднага би искал да изгори живи. Но разбра, че не са тия, защото те можеха да бъдат изгорени много лесно; ще рече, трябваше да ги търси другаде.
И той си повтаряше на ум:
— Ах! — думаше си той. — Да намериш в смърт, кръв и сълзи Седмината, да изгориш Седмината, да обичаш Седмината! Клетият ми ум се обърква, защото всъщност кой изгаря онова, което обича?
Каручката бе минала вече доста път, когато чуха стъпки по пясъка и глас, който пееше:
Уленшпигел тупна Ламме по корема и каза:
— Стига си сумтял, шишко!
— О — отговори Ламме, — това е много мъчно за човек, пълен като мене.
Но Уленшпигел не го слушаше — скри глава зад платнището на каручката и като подражаваше гласа на кашлящ пияница, който си тананика, изпя:
— Тил — рече Ламме, — тая сутрин си злоезичен.
Уленшпигел не го чу, пъхна глава през дупката на платнището и каза:
— Нел, не ме ли позна?
Тя трепна от страх, заплака и в същото време се засмя, задето бузите й бяха мокри, и каза:
— Виждам те, невернико проклет!
— Нел — рече Уленшпигел, — ако искаш да ме тупаш, тоягата ми е тук. Тя е тежка и чепата — врязва се в тялото и оставя белези.
— Тил — каза Нел, — ще тръгнеш ли да дириш Седмината?
— Да — отговори Уленшпигел.
Нел носеше пълна торба, издута до пукване.
— Тил — рече тя, като му я подаде, — аз си казах, че не е полезно човек да пътува, без да носи една угоена гъска, едно свинско бутче и гандски наденици. Яж ги и си спомняй за мене.
106