— Ти самата какво мислиш, Роки? Така и не разбрах дали й вярваш. Казва ли истината или не?
— Да, мисля, че казва истината — без да се колебае отговори Чироко. — Можеш да разчиташ на това.
Лейтенант Стрелков, командирът на разузнавателната група изчака малко докато се увери, че Капитанът няма какво повече да добави и се изправи. На Чироко и бе трудно да повярва, че този красив млад мъж с наперена брадичка и хлапашки вид бе войник от Съветската армия.
— Мога ли да направя нещо за вас — попита ги той на прекрасен английски. — Може би сте гладни?
— Не, благодаря. Ядохме, малко преди да скочим — отговори Чироко на руски. — Но ако имате кафе…
— В действителност ти не завърши разказа си — настоя Бил. — Как се върнахте тук долу след като си поговорихте с Богинята.
— Просто скочихме — обясни Чироко отпивайки от кафето си.
— Просто…
Докато офицерите от щаба обсъждаха тихо нещо около монитора, Чироко, Габи и Бил се бяха уединили в един от „ъглите“ на кръглата стая. Бил изглеждаше много добре. Ходеше с патерици и очевидно кракът го болеше, когато се отпуснеше на нето, но духът му бе приповдигнат. Лекарят на „Единство“ беше казал, че ще го оперира веднага след като се прехвърли на борда и че ще може да се движи така добре както преди.
— Защо не? — усмихна се леко Чироко. — През целия път нагоре мъкнахме с нас тези парашути, защо в края на краищата да не ги използваме?
Устата на Бил все още бе отворена, тя се засмя весело, и успокоително го потупа по рамото.
— Хайде, хайде… Обмислихме го много добре преди да скочим, а и всъщност не беше толкова опасно. Гея отвори едновременно двата клапана — горния и долния и извика Свирчостоп. Първите 400 километра просто падахме свободно надолу, но после се „приземихме“ на гърба му — завърши Чироко, протегна чашката си докато офицерът и наливаше още кафе и отново се обърна към Бил.
— Достатъчно говорихме за нас. Как се развиха нещата при теб?
— Страхувам се, че нямаше нещо интересно. Лекувах се, раздвижвах крака. Сприятелих се с една малка Титанида.
— Колко малка беше тя?
— Колко… боже мой, Чироко! — засмя се той. — Научих се да пея гу-гу, ва-ва и други такива. Забавлявах се чудесно. После реших да си размърдам задника и да направя нещо полезно. Започнах да разпитвам Титанидите за някои неща свързани с електрониката. Научих много за проводящите лиани, червеите-батерии и орехите-интегрални схеми… Не след дълго успях да направя приемник и предавател.
— Тогава не се е налагало да…
— Зависи как ще го погледнеш — прекъсна я той и сви рамене. — Ако имаш предвид радиопредавател, който би ни свързал със Земята ще трябва да те разочаровам. Не е по силите ми. Този, който направих не е много мощен. Мога да разговарям с кораба на Уоли, само когато е над мен. Но даже и да бях направил апарата преди да тръгнеш, това нямаше да те спре нали? „Единство“ още не беше пристигнал, така че радиото би било безполезно.
— Предполагам, че щях да тръгна. Още повече, че имаше и други неща, които трябваше да свърша.
— Да, чух — намръщи се той. — И искам да ти призная, че за мен това бяха най-неприятните моменти от цялото пътешествие. Точно бях започнал да харесвам Титанидите… и изведнъж кой знае защо всички те започнаха да изглеждат някак унесени… мотаха се известно време така, после бързо, бързо се оправиха към ливадите извън града. Помислих, че ангелите отново атакуват. Когато нито една от тях не се завърна отидох да видя какво става и единственото нещо, което намерих беше една огромна дупка в земята.
— Забелязах няколко от тях докато идвахме насам — намеси се Габи.
— Да, след известно време се появиха отново — въздъхна Бил. — Но не помнят нищо за нас.
Чироко се замисли. Не се тревожеше за Титанидите, защото бе сигурна, че всичко ще бъде както трябва и те няма повече да загиват в безсмислената война с ангелите, но й стана тъжно, когато разбра, че Кларинет вече не си спомня за нея.
Загледа се в хората на „Единство“, които се суетяха наоколо и се запита, защо никой не идва да разговаря с нея. Знаеше, че не мирише много приятно, но не мислеше, че това е причината. С известно учудване осъзна, че те се страхуват от нея и мисълта я накара да се захили.
Бил я бе попитал нещо, но Чироко унесена в мислите си не бе обърнала внимание. Тръсна глава в настъпилата тишина за да излезе от унеса си и се обърна към него.
— Съжалявам. Би ли повторил?
— Габи казва, че още не си ми разказала всичко. Казва, че има още нещо и че аз трябва да го чуя.
— О това ли? — възкликна Чироко и погледна към Габи. — Точно мислех да ти… Виждаш ли Бил, ъ-ъ… Гея ми предложи работа.