Чироко изпрати съобщението още докато се намираше на Свирчостоп, след като внимателно анализира и определи вероятната последователност от събитията и реакции, които щяха да произтекат от нейното появяване в щаба. От там нататък всичко бе една игра на нерви с часовника, спестявайки си част от отговорите, разтегляйки ненужно доклада си, като през цялото време си даваше сметка за силите, които се акумулират горе на главината и долу под краката й. разбира се възможността самата тя да определи момента в който да обяви оставката си я облекчи много. Беше обаче изключително трудно и рисковано да реши точно колко време ще бъде нужно на Уоли за да вземе решение и издаде заповедта за нейния арест.
Така или иначе, стана ясно, че работата й като Магьосница нямаше да бъде лесна.
От друга страна вероятно задълженията и нямаше да изискват често да вика небесата за помощ.
Джобовете й бяха натъпкани с някои неща,които бе взела със себе си като допълнителни предпазна мярка в случай, че демонстрацията не подейства на хората от разузнавателната група. Тези неща тя откри след няколко дни упорито тършуване в зоната на хиперион преди отново да се качи на Свирчостоп за да се отправи към базовия лагер. Имаше един осемкрак гущер. Ако се стиснеше силно с ръка, влечугото изплюваше доста надалеч упойващо вещество. Имаше богат асортимент ягоди, които взети вътрешни вършеха същата работа и няколко снопчета сухи листа. Хвърлени в огъня тези листа избухваха мигновено и за кратко време заслепяваха всичко наоколо. И накрая, като последно средство неголям, орех, който всъщност доста задоволително заместваше ръчната граната.
Главата на Чироко бе натъпкана с неимоверно количество сведения отнасящи се до дивия животински свят в различните зони. Разбираше пеенето на Титанидите и владееше свирукащата реч на цепелините. Освен това умееше да кряка, цвърчи, чурулика, гъргори и пъшка на дузина езици, използвани от същества, които все още не беше виждала.
В началото тя и Габи се тревожеха, че може би не всичко от информацията, която Гея бе обещала да им даде ще се възприеме нормално от човешкия мозък. Странно, но се оказа, че тревогите им са напразни. Дори не усетиха никакви промени — когато се появеше необходимост да знаят нещо изведнъж разбраха, че вече го знаят, все едно, че са го научили в училище като малки.
— Време е да тръгваме към хълмовете? — предложи Габи.
— Още не. Мисля, че Уоли няма да ни създава повече проблеми, след като веднъж схвана за какво става въпрос. Вече са разбрали, че ще бъдем много по-ценни за тях ако поддържат добри отношения с нас. Освен това искам да видя още нещо преди да тръгнем.
Беше се подготвила да изживее един силно емоционален момент. Получи се обаче не така както бе очаквала и не толкова лошо, колкото се страхувала. Сбогуването с Бил бе значително по-трудно.
Мястото, където бяха изхвърлени останките на Рингмастър навяваше тъга. Обиколиха безмълвно развалините, разпознавайки тук-таме отделни части, но в повечето случаи въобще е можеше да се каже какво представляват безформените, нагънати камари метал.
Очукания, потъмнял от времето сребрист корпус, останал наполовина зарит в прашната земя излъчваше бледо сияние в прекрасния вечен следобед на Хиперион. Навсякъде бе обрасло с трева, а множество увивни растения бяха плъзнали във всички посоки, преплитайки се с разкривените метални парчетии. Самотно яркожълто цвете грееше в центъра на това, което навремето беше команден пулт.
Чироко се бе надявала да намери нещо за спомен, нещо, което да и напомня за предишния живот. За съжаление, бе донесла със себе си твърде малко лични вещи на борда на Рингмастър — няколко фотографии, плик с изрезки от вестници, дневника… И гривната, добре би било да намери семейната гривна. Сякаш беше пред очите й, там на полицата до леглото в каютата, където я остави последния път. Беше невъзможно, нямаше никакъв шанс.
Видяха един мъж от екипажа на „Единство“ недалеч от тях. Катереше се по останките, насочваше камерата си насам натам и трескаво снимаше. Чироко помисли, че е фотографа на кораба, но скоро разбра, че човекът снима за собствено удоволствие със собствената си камера. Забеляза как се наведе, вдигна някакъв предмет от земята и го сложи в джоба си.
— След петдесет години тук няма да намериш и шушка, всичко ще разнесат — отбеляза Габи и се огледа наоколо. — Ей там мястото е много подходящо за едно павилионче. Сандвичи, сувенири, ленти за фотоапарати. Могат да се направят големи пари.
— Не мислиш, че ще стане точно така, нали?
— Предполагам, че всичко зависи от Гея. Нали каза, че ще разреши на хората да я посещават, а това мила моя се нарича туризъм.