— Контакт — промълви Бил. — Хванати сме.
Корабът подскочи отново и ужасяващи звуци се разнесоха откъм задната част.
— Как изглежда?
— Като големи пипала на октопод, но без смукала — гласът на Бил потрепери. — Стотици са и ни обграждат отвсякъде.
Корабът се наклони още повече, разнесе се вой на аларми и ураган от мигащи червени индикатори връхлетя командното табло.
— Получихме пробив на корпуса — каза Чироко спокойно. — Губим въздух през централния ствол. Разхерметизиране на четиринадесети и петнадесети люк — ръцете й продължаваха несъзнателно да опипват командното табло. Индикаторите и бутоните изглеждаха толкова далечни, като че ги виждаше през обратната страна на телескоп. Циферблатът на ускорителя започна бясно да се върти. Нещо я подхвърли напред, после встрани. Тя се блъсна в Бил и едва успя да издрапа до креслото си и да затегне коланите.
Когато и последната катарама щракна около кръста й, корабът отново се лашна назад, още по-зле от преди. Нещо профуча откъм люка зад нея и се удари в илюминатора, който веднага се покри с мрежа от пукнатини.
Изведнъж Чироко увисна на креслото, коланът се впи в тялото й. Един кислороден балон излетя през люка. Стъклото се разтроши и в кабината нахлу студ. Стотици твърди, стъклени остриета се завъртяха бясно и започнаха да се смаляват пред очите й. Всички вещи, които не бяха закрепени, профучаха край нея и потънаха в широко отворената паст с нащърбени зъби, зейнала на мястото на илюминатора.
Кръвта запулсира в слепоочията, когато тялото й увисна над бездънната черна дупка. Из пространството мързеливо кръжаха по-обемистите предмети, огрени от оскъдните лъчи на Слънцето. Сред тях бе двигателният блок на „Рингмастър“. Разпозна също така остатъци от разкъсания централен ствол. Нейният кораб бе станал на парчета.
— Мамка му! — каза тя и си припомни записа от черната кутия на един пътничеси самолет, които бе прослушала преди години. Това бяха последните думи, изтървани от пилота секунди преди сблъсъка, когато бе разбрал, че ще се мре. Тя също го беше разбрала и тази мисъл я изпълни с безгранично отвращение.
Чироко наблюдаваше с тъп ужас, как Нещото, което държеше двигателя, го обви с допълнителни пипала. Резервоарите с гориво се взривиха — не се чу никакъв звук, но гледката бе някак странно красива. Светът й се разпръскваше на части, без да се вдига олелия заради неговата преходност. Облакът от сгъстен газ бързо се разсея. На Нещото не му пукаше.
Обгърнати от безброй пипала останалите части на кораба лениво плуваха във въздуха. Голямата антена бавно се катурна в пролома под себе си.
— Живо — прошепна тя. — То е живо.
— Какво каза? — попита Бил, който се бе вкопчил с две ръце в пулта за управление и се опитваше да запази равновесие. Бе здраво привързан към креслото, но самото кресло се бе откъснало от болтовете, прикрепящи го към пода.
Корабът се разтърси отново и столът на Чироко се счупи. Ръбът на пулта заклещи бедрата й и тя изкрещя, като се мъчеше да се освободи.
— Роки, всичко наоколо се руши! — чу се в слушалката.
Страхът бе променил гласа и Чироко не можа да познае кой се обажда. Тя се отблъсна и разкопча коланите, с които бе привързана към седалката. Светковично се измъкна встрани и видя как креслото й започна да подскача и да се удря в редиците циферблати, след което леко се залости в рамката на разбития шлюз и изхвърча в космическото пространство.
Мислеше, че краката й са счупени, но се оказа, че не е така. Болката понамаля малко и тогава Чироко със сетни сили успя да измъкне Бил от креслото. Твърде късно — очите му бяха затворени, а челото и вътрешността част на шлема — опръскани с кръв. Той се свлече надолу по командното табло и разкри вдлъбнатината, оставена от шлема на мястото на удара. Опита да го сграбчи отначало за бедрото, после за прасеца, за глезена, но тялото се изплъзна и продължи да пада сред дъжд от ситни стъкълца.
Свести се, сгърчена под командното табло. Разтърси глава, опитвайки се да си спомни какво я бе напъхало там. Силата, задържаща кораба, бе намаляла. Темида бе успяла да изравни скоростта на „Рингмастър“ (или на това, което беше останало от него) със собствената си ротационна скорост.
Не се чуваше никакъв говор. От шлемофона долиташе само учестено дишане. Изморени от писъците и ругатните, хората нямаха какво да си кажат. Чироко скочи на крака, хвана се за ръба на люка и се измъкна нагоре в научния модул, където цареше пълен хаос.
Индикаторите не светеха. През една голяма пукнатина в стената проникваха слънчеви лъчи и ивицата светлина се разливаше върху отломките от разпарчосаното оборудване. Чироко се запромъква през тези дебри, почти ослепяла с едното око, върху което се мъдреше синкав оток, а облечениет в скафандри фигури мълчаливо се отдръпваха от пътя й. Главата й се пръскаше.