— Мисля, че е… всъщност, сигурна съм, че е на кораба. Отидоха с Друут преди два-три часа. Беше се вдигнала някаква паника, знам ли за какво — нали ги знаеш, ще се разболеят от притеснения покрай тоя твой кораб.
Той схвана: горе-долу по същия начин постъпва анакондата с току-що погълнатата коза.
— Има ли как да се свържат с тебе, като се върнат?
Леовинус изключи телефона. Силно злокобно предчувствие се надигна от бедрата през корема и гърдите и нахлу в сърцето му.
— Бробостигон и Скралионтис на кораба! Какъв го дирят там, по дяволите? — злокобното предчувствие изведнъж премина в остра пронизваща болка. Втресе го. Доповръща му се. Налагаше се да поговори с единственото лице, което можеше да му помогне: Титания.
Тръгна надолу покрай Големия осов канал, Втора класа, към Централния купол. Стигна до огромната статуя на Титания, властваща над Централния купол и началото на Централния кладенец, и хлътна във вратата под едното й крило. Дълго стълбище водеше към живото сърце на кораба: тайния будоар на самата Титания.
Леовинус отдавна се радваше на славата на изобретател на Ироничната архитектура. Негово творение беше знаменитата къща на Габрис Арбълдонтър, професора по математически неправдоподобия от Блеронтинския Университет, в която вратите всъщност бяха радиоапарати, а в къщата се влизаше и излизаше през ваната. Но тук, на Звездния кораб, смяташе, че е създал едно от най-забележителните си иронични творения: Тайния будоар на Титания, сърцевината на нейния разум, бе разположен точно по средата на огромния Централен купол; представляваше гигантски полилей, увиснал над Централния кладенец. Скритото сърце на кораба бе точно там, близо до всеки пътник и до всеки член на екипажа. Самият будоар висеше с краката нагоре, но беше заобиколен от обърнато гравитационно поле, така че като влезеш, да ти се струва, че е в нормално положение. Назъбените ребра, които пресичаха Големия купол, всъщност — след като веднъж попаднеш в инверсивното поле и се подложиш на дезориентиращия процес на обръщане на гравитацията — бяха дълги, обърнати с главата надолу стълбища, които отвеждаха в будоара, а самият Голям купол беше огромен вдлъбнат под на дъното на чудовищния Централен кладенец, който се издигаше нагоре, наопаки, по начин, който объркваше и смайваше всеки, видял го за първи път.
Леовинус спринтира по стълбището. Прескачаше по две стъпала наведнъж. Една-единствена мисъл владееше ума му. Любовта на неговия живот! Страстта на застаряващото му сърце! Интелигентната, добра, мъдра, грижлива, ведра, топла… Титания!
Нахлу с трясък в тайния будоар и дъхът му секна. Зави му се свят — а когато мозъкът ти е голям колкото този на Леовинус, да ти се завие свят е забележително усещане. Повърна. Едва успя да се принуди да погледне ужаса, разстлал се пред погледа му, и все пак не можеше да отлепи очи: Титания… неговата Титания… свидното му създание… радостта на дните му… беше поругана! Лежеше насред помещението, а косите и крилете й бяха разпилени в съвършен кръг около нея. Но прекрасната й грациозна глава беше гротескно обезобразена: устните й бяха изтръгнати, очите й — извадени, а носът й — откъснат и на мястото му зееше натъпкана с микроелектроника кухина.
Ала преди да смогне да отрони „Злодеи!“, Леовинус осъзна, че в стаята има още някой. Някаква фигура бе приклекнала пред сук-У-бус-таблата.
— Бробостигон! — Леовинус смля името в устата си като хрущял. — На какво си играеш, в името на Мрака? — и без дори да се замисли, се нахвърли върху ръководител-проекта. Малък, блещукащ сребърен чиреп изпадна от ръцете на Бробостигон и издрънча на пода. Леовинус погледна надолу и видя, че до крака му лежи една от деликатните церебрални артерии на Титания — сърцевината на разума й.
— Ти ще я унищожиш!
Бробостигон блъсна Леовинус. Старецът залитна назад и се строполи на пода до разперените крила на любимото си създание.
— Слепец си ти, Леовинус! Седиш си в кулата от слонова кост и си въобразяваш, че твоят ум е твърде извисен и чист, за да се занимава с груба материя като бизнес и финанси! Е, цялата тази работа е излязла извън всякакъв контрол — и то благодарение на тебе!
— Какво искаш да кажеш? За какво говориш въобще? — Леовинус беше готов да се разплаче.
— Целият този проект е финансова катастрофа! Не си ли го разбрал? На ръба сме на върховно фискално оплескване! — Бробостигон се опитваше да се добере до вратата, но Леовинус с удивителна пъргавина скочи на крака и прегради изхода.
— И сега какво се опитваш да направиш? — но още докато задаваше въпроса, Леовинус изведнъж прозря целия заговор с пределна яснота.