Журналиста се намери в небрано лозе, щом забеляза колко е ядосан Великият, но Леовинус вече крачеше към отсрещната стена. Там спря и дръпна един декоративен панел.
— С краката нагоре! — кресна той. — Понякога си мисля, че трябваше да построя целия кораб с тия две ръце! — той измъкна една отвертка и започна да обръща панела, както трябва. — Не виждат ли, че цялата структура на стаята се унищожава точно от тази пълна липса на внимание към детайла?
Журналиста си отбеляза нещо със записващото устройство, монтирано в палеца му.
— Добре дошли на Звездния „Титаник“ — спретнатият робот сега се обръщаше към ел-инсталацията, която стърчеше от стената. — Позволете ми да ви покажа какво се предлага на пътниците от Втора класа — след което се врътна чевръсто на пети и се нахака право в най-близката затворена врата. Чу се „дръннн!“ и роботът пльосна по гръб на декоративния мраморен под. — Тук можете да видите Големия осов канал, Втора класа! — обяви гордо той и протегна облечена в бяла ръкавица ръка към тавана.
Журналиста пак си записа нещичко.
Отбеляза си също и как реагира Леовинус на дребната злополука с робота. Започна се с „умът ми не го побира“ и се свърши с „гняв студен“. Междувременно се изреди очарователно разнообразие от настроения и Журналиста си ги записа всичките: „изненадващо неудовлетворение“ скоро бе заменено от „изумено възмущение“, което на свой ред бързо-бързо премина в „ядно отхвърляне“, а то също така бързо-бързо се трансформира в „изгаряща жажда за мъст“ и по-нататък — в „гняв студен“.
— Бробостигон! — измърмори Великият. — Копелето недно е икономисвало от синтоневроните!
Журналиста пак си отбеляза нещичко, но Леовинус се извърна към него толкова внезапно, че той си налапа палеца и се престори, че го смуче.
— На този кораб това не може да го бъде — обясни Леовинус и подбра падналия робот. — Всеки портобот си има предпазен неврон, вграден във веригите му, който блокира всякакви ирационални дейности като току-що наблюдаваната от нас. Скъпи са, но според мене ще се съгласите, че си струват парите.
Журналиста кимна и се престори, че в палеца му се е забила тресчица.
— Само дето онова КОПЕЛЕ ГАДНО БРОБОСТИГОН ОЧЕВИДНО НЕ ГИ Е СЛОЖИЛ! Ама като го видя и ще го… — но Леовинус млъкна по средата на изречението.
„Сигурно се чуди какво ли още му има на кораба“ — помисли си Журналиста с все по-нарастващо вълнение; усещаше как пред него се материализира статия — голяма статия, грамаданска статия — а най-великото беше, че той не трябваше и пръста си да мръдне; всичко щеше самичко да се разгърне пред очите му. Знаеше го. И още преди Журналиста да успее да се престори, че е намерил несъществуващата тресчица, Леовинус бе поправил портобота, вратата се отвори, Великият се наведе и премина в коридора оттатък.
— Приятен меден месец, късметлии! — викна бодро подире им портоботът. Журналиста си го записа и заприпка подир великия архитект и корабостроител, който току-що беше завил надясно и навлязъл в едно от най-смайващите архитектурни пространства, в които някога бе попадал пишещият брат.
То беше овално и обградено с колони. Стената бе украсена с живописен фриз, изобразяващ любимото занимание в свободното време на Отците — основатели на Блеронтин: позиране на художници на фризове. Леовинус се бе втренчил в огромната статуя на крилата жена в другия край на стаята. Но погледът на Журналиста се спусна надолу… надолу и все по-надолу, сякаш до безкрайност, защото там, в краката му, беше огромният Централен кладенец, заемащ гигантския кил на звездолета. Това беше гръбнакът на кораба, а по него като нервни импулси нагоре-надолу непрекъснато щъкаха грейнали асансьори, обслужващи апартаментите, наредени етаж подир етаж. На самото дъно, далече-далече там долу, близо до трюма, бяха Апартаментите „де лукс“ за Супергалактически пътници; над тях — Луксозните двустайни апартаменти Втора класа, отгоре, високо-високо — забележително обзаведените Каюти Първа класа.
Но Журналиста нямаше никакво време да възприеме всичко това, защото Леовинус отново закрачи през многоколонната зала към вестибюла и потъна в него.