Когато спътникът му успя да го настигне, Леовинус беше застанал на кърмата на една още по-необикновена и прекрасна част на Звездния Титаник: Големия осов канал, Втора класа.
От Централния кладенец на кораба излизаха два големи канала: единият към предната част, другият — към задната. Ефектът беше отчасти охлаждането на двигателите, но освен това те бяха и места за приятно прекарване на свободното време; нагоре и надолу по канала гондоли пореха вълните, а роботите-гондолиери пееха с цяло гърло блеронтински народни песни по своя лична подборка — но най-вече онази за младата хубава акробатка, която се влюбила в гондолиер и му дала шест пнеди (приблизително един милион паунда) бакшиш.
Леовинус пак повтори номера си с преминаването от „не може да го бъде“ до „гняв студен“. Журналиста си записа.
— Тия не трябва да пеят, когато нямат пътници! — Леовинус като че ли се задави, докато се мъчеше да се качи в най-близката чакаща гондола. Пеенето мигом замлъкна.
Журналиста също се качи в гондолата.
— Може би са ги пуснали, защото ги тестват — това беше единственото що-годе ободряващо нещо, за което можа да се сети.
— Стига си ми гугукал! — сряза го Леовинус. Явно не беше в настроение да го ободряват. — Към асансьора на Палубата за разходки!
— Си! Горда с къщата си домакиня и набожна майка на близнаци! — рече гондолиерът-автомат. Леовинус трепна и усети как вената на бедрото му пулсира.
Великият гений остави раздразнението да се трупа в него, докато изправяше един от безценните шедьоври на но-арта, които украсяваха фоайето на асансьора.
— Добър ви ден, сър, мадам или каквото сте там. С какво бихме могли да ви бъдем полезни днес, що се отнася до вертикалното ви транспортиране? — пиколоботът беше наполовина вграден в стената на асансьора, а свободната му ръка нетърпеливо висеше над лоста, щръкнал от гърдите му.
— Само до Палубата за разходки и без приказки! — изкомандва Леовинус. Понякога съжаляваше за това какви характери придобиваха тези роботи, но нямаше как: щом на корабния разум бе позволено да изпитва чувства — а без съмнение чувствата на Титания бяха силни — то трябваше да й се позволи да избере такива характери за роботите, че да се разбира с тях. Нямаше смисъл да се насилват нещата. Макар че Леовинус чат-пат си беше приказвал с Титания доста остро за това с какви типове се обгражда. Но пък тя беше толкова толерантна и така добре разбираше кривиците на хората, че можеше да се сработи буквално с всекиго. Той я беше създал такава.
Гигантската Палуба за разходки си оставаше най-любимата рожба на Леовинус. Под огромния й прозрачен купол пътниците можеха да се разхождат и да се чудят и дивят на главоломния блясък на Галактиката, през която преминаваха. Композитното стъкло от вариспекс, от което беше направен куполът, притежаваше способността да усилва лъчистото сияние на звездите като в същото време даваше възможност на наблюдателя — само ако лекичко извърне глава — да види толкова отчетливо, колкото и с мощен телескоп, всяка звезда, която той, тя или то си бяха харесали. Покрай стената пелераторът (един вид хоризонтален асансьор, проектиран от Леовинус) даваше възможност на по-неактивните пътници да обикалят палубата без излишно използване на мускули.
Така беше на теория. Такова го бе видял Леовинус чрез телеприсъствието и по виртуалната реалност и беше обзет от тихо самодоволство. Но онова, което виждаше сега, беше нещо съвсем друго. Реалната реалност беше по-различна.
Онова, което виждаше сега, в архитектурата наричаха „мазало“. Огромният стъклен купол се простираше там горе, както си трябваше и разкриваше огромните розови коприни, обвиващи кораба. Но под него цареше тотален бъркоч. Прекрасният под, покрито полиран паркет, беше такъв горе-долу до една десета от общата си площ — останалото бяха оголени греди и кабели, зейнали дупки и стърчащи жици. Там, където трябваше да се шири огромната бирария за пътниците от втора класа, се ширеше само огромно празно пространство, осеяно със строителни отпадъци и пластмасови чашки. Как беше възможно? На Блеронтин дори не употребяваха пластмасови чашки! Ама на — там си бяха! Нямаше как да се скрие отвратителния, немислим факт, че Палубата за разходки не е завършена — и като че ли до утре сутринта, когато беше стартът, надали щеше да бъде.
Журналиста се обърна и видя Леовинус, паднал на колене. Изведнъж заприлича на старец, какъвто си беше. Обичайните му напереност и галантност, характерни за появяванията му пред публика, сякаш бяха из-смукани от него и той беше като смачкана празна торба.
— Не може да бъде… — пъшкаше той в брадата си. — Дори и Бробостигон… Дори и Скралионтис не би лъгал така… Такова де… Че нали едва тази сутрин ми казаха, че вече край…