— Добро утро, сър, бихте ли желали да ви подкастрят космите в носа? — някакъв портобот изведнъж се бе активирал и очевидно се опитваше да ги вкара в една бетонобъркачка.
И тук Леовинус вече не издържа.
— КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — кресна той към плющящите коприни над купола. — КОПЕЛЕТА ГАДНИ! — ревна към недовършената палуба.
Изведнъж нейде зад една от колоните се размърда и привлече погледа му. Като че ли за секунда Леовинус отново се изпълни с жизненост, припна по паркета и се метна с плонж зад колоната, с което силно изненада Журналиста. Самотен работник, облечен в дрипав гащиризон, беше приклекнал и се опитваше да се завре в една пукнатина на пода.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — кресна Леовинус.
Работникът припряно стана и се престори, че наглася някаква стърчаща жица.
— Ми оправям малко — измънка той.
— Оправяш МАЛКО?! — кресна Леовинус. — Ти на това ОПРАВИЯ ли му викаш? — той метна ръка към безбрежната недовършеност на Палубата за разходки. — Утре тоя кораб излита, а тука има работа още за месеци!!!
— Ъ-хъ… ми… ми то малко… се позабавихме… — работникът отстъпваше към гладката врата от неръждаема стомана на асансьора — единствения начин да избяга от тоя смахнат дъртак.
— Какво правеше току-що? — тросна се смахнатият дъртак.
— Кой, аз ли? Кога, сега? — отвърна с въпроси работникът.
— Да! Видях те — нещо правеше!
— Кой, аз ли? Не, хич нищо не съм правил, дойдох само да си прибера папагала — думите се отронваха от устата му и сякаш замръзваха във въздуха, а после като корави буци лед се стоварваха върху Леовинус и под ударите им се олюля.
— Папагал? — отрони той. — Папагал!!! Какъв папагал?!
— Ми… ъъъ… ми такова, папагал като папагал… нали ги знаете… с две крила… от тия де… такова…
— Какво търси ПАПАГАЛ на борда на прекрасния ми кораб? — ревна побеснелият гений.
— О! Асансьор! — възкликна работникът и в следващия миг беше вътре, а Журналиста — по петите му; вратата се затвори и двамата полетяха към долните етажи.
— Папагал! На моя звезден кораб! Какво, по дяволите, става тук?! — изведнъж великият, великолепният Леовинус, на когото цял свят завиждаше, се преви в ъгъла и се разрида пред статуята на крилатата жена.
— Титания! — хълцаше той. — Титания! Какво стана? Къде да се денем сега?
Титания!
Геният на Леовинус никъде не се беше проявил така ярко, както тук, в неговото последно и най-обично творение; Титания беше мозъкът на кораба и нейната статуя стоеше навсякъде — тя служеше за очи, уши и комуникативна същност на корабния разум. Но той беше пълен и с емоционален живот. И в това Леовинус беше надминал себе си. Титания беше не само умът, но и сърцето на кораба.
Емоционалната интелигентност на Титания трябваше да бъде изпипана внимателно, така че да съответства на задачата й. За да управляваш един толкова сложен и объркан кораб, да се справяш с екипажа му и да се грижиш за огромен контингент пътници от най-различни раси, породи, съзнание и телесни функции и всички те да са щастливи и да усещат, че са на сигурно място и че се грижат за тях — за това от Титания се изискваше да бъде невероятно интелигентна, добра, умна, грижлива, ведра, топла… а тя си беше всичкото това.
Също като образа й — грамаден унесен ангел във всяко помещение, на всяка палуба — духът на Титания трябваше да пропива целия кораб. Обаче явно не го пропиваше.
IV.
— Антар Бробостигон, моля — Леовинус изплю името в слушалката.
— Боя се, че господин Бробостигон не е вкъщи. Искате ли да говорите с госпожа Бробостигон?
Леовинус открай време тайничко съжаляваше съпругата на ръководител-проекта. Не можеше дори да си представи какво е да живееш с такъв двуличен и студен егоманиак като Антар Бробостигон. Съжалението му донякъде — обаче съвсем леко — намаляваше от факта, че знаеше какво представлява самата Кроса Бробостигон — къде-къде по-двулична и студена егоистка, ако става дума. Може би двамата успяваха някакси да се неутрализират и в крайна сметка Бробостигонови живееха семеен живот, изпълнен с топлота, интимност и загриженост. За Великия изобретател това тяхното си беше пълна загадка.
— Колко се радвам да те чуя, Лео — рече Кроса Бробостигон. Леовинус страшно мразеше да му викат така и освен това знаеше, че тя знае, че той знае, че тя знае. — Как са домашните?
— Аз нямам домашни, Кроса — напомни й Леовинус, като се надяваше тя да е възприела тона му като сдържано търпелив. — Къде е Антар?