Но аз мисля, какво добро съм през деня сторил и мислил. Аз преживям и се питам, търпелив като крава: кои ли бяха твоите десет преживявания?
И кои бяха десетте примирения и десетте истини, и десетте смяха, в които сърцето ми се задоволи?
В размисли за това и лелеян от четиридесет мисли, напада ме веднага сънят, неканеният, властителят на добродетелите.
Сънят похлопва на очите ми: и те натегват. Сънят досегва устата ми: и те се разтварят. Истина, лекостъпен идва той при мен, най-обичният от крадците, и ми открадва мислите: глупав стоя аз тогава като тая катедра. Но не дълго тъй стоя: и ето ме вече прострян.“
Когато Заратустра чу мъдреца да говори тъй, засмя се в сърцето си: защото сега му стана ясно. И тъй рече той на сърцето си:
„Глумец е тоя мъдрец там с неговите четиридесет мисли: но вярвам, че той добре разбира какво нещо е спане. Щастлив дори, който живее близо до тоя мъдрец! Такъв един сън прихваща, и през дебела стена отвъд прихваща той. Някакво вълшебство живее дори и в неговата катедра. И не напусто са се стекли юношите пред проповедника на добродетелта. Неговата мъдрост рябвало да избирам безсмислица, то и за мене това щеше да бъде достойната за избор безсмислица. Сега разбирам ясно какво се е дирило едно време, когато са дирили учител на добродетел. Дирило се е добър сън и макоцветни добродетели отгоре. За всички тия възславяни мъдреци на катедрите сънят без сънища беше мъдрост: те не знаеха по-добър смисъл на живота. Дори и днес има още неколцина като тоя проповедник на добродетелта, макар и невинаги тъй съвестни: но тяхното време мина. Те няма да траят още за много: и ето ги вече прострени. Блажени са тия сънливци: защото те ще клюмнат скоро.“
Тъй рече Заратустра.
За отвъдсветовниците
Някога и Заратустра мяташе своя блян отвъд човека, както всички отвъдсветовници. Светът ми се виждаше тогава дело на един страдащ и измъчен бог.
Тогава светът ми се виждаше сън и измислица на някой бог: цветен дим пред очите на някой божествен недоволник.
Добро и зло, и радост, и скръб, и аз, и ти — цветен дим ми се стори то пред творящите очи.
Да отведе поглед от себе си искаше творецът — и сътвори той света.
Шеметна радост е за онзи, който страда, да отведе поглед от своето страдание и да се унесе. Шеметна радост и самоунасяне ми се струваше някога светът.
Тоя свят, вечно несъвършеният, на вечно противоречие образ и несъвършен образ — шеметна радост на своя несъвършен творец — тъй ми се струваше някога светът.
Тъй мятах и аз някога своя блян отвъд човека, подобно всички отвъдсветовници. Но има ли отвъд човека?
Ах, братя, тоя бог, когото аз сътворих, беше човешко творение и безумие, подобно всички богове!
Човек бе той, и само един беден къс от човек и аз: от моята собствена пепел и жарава въстана той пред мене тоя призрак.
И наистина! Той не дойде при мен от отвъд.
Какво стана, братя мои? Аз превъзмогнах себе си, страдащия, отнесох собствената си пепел в планината, един по-ясен пламък създадох. И ето! Изчезна призракът от мен!
Страдание би било сега за мен и мъка на оздравелия в такива призраци да вярвам: страдание би било за мен сега и унижение.
Тъй казвам аз на отвъдсветовниците.
Страдание и немощ — това създаде всички отвъдсветове, и онова кратко безумие на щастието, което познава само най-страдащият.
Умора, която с един скок иска да стигне до края, с един скок на смърт и живот, една клета неопитна умора, на която се е отщяло и да желае вече: тя създаде всички богове и отвъдсветове.
Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от плътта — тя пипаше с пръстите на заблудения дух по последните стени.
Вярвайте ми, братя мои! Плътта беше, която се отчая от земята — тя чу утробата на битието да говори на себе си.
И тогава поиска тя да пробие с глава последните стени, и не само с глава — отвъд за към „онзи свят“.
Но „онзи свят“ е добре скрит от човека, онзи обезчовечен нечовешки свят, който е едно небесно Нищо, а утробата на битието не говори никак на човека, освен като човек.
Истина, мъчно е да се докаже всяко битие и мъчно се накарва да проговори. Кажете ми, братя, не е ли най-невероятното от всички неща най-добре доказано?
Да, това аз, и противоречието, и заплетеността на това аз пак най-искрено говорят за своето битие, за битието на аза, което твори, желае, оценява, което е мерилото и ценността на нещата.