— Да, точно така. Гади ми се от тях.
— Защо?
— Защото са толкова… толкова досадни.
— Толкова досадни, че да ви се гади?
— Знаете ли какво са заставени да вършат дебютантките, докторе? Първо, заедно с майките си да посетят всички семейни приятели, което прави сигурно сто визити. Съмнявам се, че можете да си представите колко мъчително е това. Навсякъде и без изключение жените говорят само за това колко пораснала изглеждате, което може да значи само едно нещо, и то доста противно. Когато настъпи великият ден, ви излагат като говореща маймуна и сезонът на светските клюки започва. След това ви принуждават да понасяте танците, по време на които всеки мъж си мисли, че има право да ви ухажва, без значение кой е, на колко години е и колко му е лош дъхът. А аз дори не стигнах до танците. Този месец влизам в колеж и никога няма да се появя като дебютантка.
Реших да не отговарям на тази тирада, която като цяло си беше доста убедителна. Вместо това продължих:
— Кажете ми какво се случва, когато се опитате да си спомните?
— Как така „какво се случва“?
— Искам да ми опишете образа или чувството, които ви връхлитат, когато се опитате да си спомните случилото се вчера.
Тя пое дълбоко дъх.
— На мястото на спомена има мрак. Не знам по какъв друг начин да го опиша.
— Вие в този мрак ли сте?
— Дали съм там? — гласът й притихна. — Така ми се струва.
— Има ли нещо друго там?
— Някакво присъствие. — Потрепери. — Мъж.
— Какви мисли предизвиква у вас този мъж?
— Не знам. Кара сърцето ми да бие бързо.
— Сякаш се страхувате от нещо?
Тя преглътна.
— Страх? Нека помисля. Бях нападната в собствения си дом. Нападателят ми не е заловен. Дори не знаят кой е. Смятат, че все още наблюдава къщата ми и възнамерява да ме убие, ако се върна там. И вие ми задавате проницателния въпрос дали се страхувам от нещо?
Би трябвало да проявя повече съчувствие, но реших да пусна една от стрелите си.
— Не за първи път губите говора си, г-це Актън.
Тя се намръщи. По непонятни причини погледът ми се спря на изящните меки извивки на брадичката и профила й.
— Кой ви каза?
— Г-жа Бигс го е казала вчера на полицаите.
— Това стана преди три години — отвърна тя и леко се изчерви. — Няма никаква връзка.
— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.
— Аз ли няма от какво да се срамувам?
Усетих как наблегна на „аз“, но не можах да разгадая защо.
— Ние не носим отговорност за чувствата си — отвърнах. — Затова няма чувство, което да може да ни засрами.
— Това е най-непроницателната забележка, която съм чувала в живота си.
— Нима? — отвърнах. — Ами когато ви попитах дали се страхувате от нещо?
— Разбира се, че чувствата могат да ни засрамват. Случва се непрекъснато.
— Срамувате ли се от нещо, което се е случило първия път, когато сте загубили говора си?
— Нямате представа какво се случи — каза тя.
Не звучеше така, но изведнъж ми се стори много уязвима.
— Точно затова ви питам.
— Ами няма да ви кажа — отговори тя и стана от кушетката. — Това не е медицина. Това е… завиране на носа в чужд живот. — И извика високо: — Г-жо Бигс? Г-жо Бигс, там ли сте? — Вратата рязко се отвори и г-жа Бигс се втурна в стаята. Без съмнение през цялото време е стояла в коридора с ухо, прилепено към ключалката. — Д-р Янгър — обърна се г-ца Актън към мене, — излизам да си купя някои неща, тъй като, изглежда, никой не знае колко ще остана тук. Сигурна съм, че ще намерите вратата.
Кметът накара патоанатома Хугел да го чака цял час в приемната. Хугел, който при спокойни обстоятелства си беше нетърпелив, сега изглеждаше направо разярен.
— Това е умишлено препятстване на правосъдието — извика той, когато най-накрая го въведоха в кабинета на Макклелън. — Настоявам за разследване.
Джордж Бринтън Макклелън Младши — син на прочутия генерал от Гражданската война — беше най-интелигентният и най-напредничавият човек, който някога бе ставал кмет на Ню Йорк. През 1909 година само шепа американци бяха признати за капацитети по италианска история; Макклелън беше един от тях. На четиридесет и три години вече имаше опит като редактор на вестник, юрист, писател, конгресмен, преподавател по европейска история в университета „Принстън“, почетен член на Американското общество на архитектите и кмет на най-големия град в страната. Когато през 1908 година общинарите приеха наредба, с която се забраняваше на жените в Ню Йорк да пушат на публични места, Макклелън й наложи вето.
Но кметската власт вече му се изплъзваше. Следващите избори бяха след по-малко от девет седмици и въпреки че кандидатите все още не бяха официално обявени, Макклелън не бе получил предложение за номинация от нито една голяма партия или коалиция. Бе направил две политически грешки, които можеха да се окажат фатални. Първата беше, че на изборите през 1905 година победи на косъм Уилям Рандолф Хърст20, който след загубата не спираше да пълни вестниците си със статии за безсрамната корумпираност на Макклелън. Втората беше разривът с Тамани хол21, които пък го мразеха заради неговата неподкупност. Тамани хол беше начело на Демократическата партия в Ню Йорк, а демократите управляваха града. Беше изгодна сделка: през годините, в които Тамани водеше парада, градът олекна с поне 500 милиона долара. Макклелън първоначално бе номиниран от тях, но след като спечели изборите, отказа да се подчини на наглите искания на патроните си. Изгони служителите, които се бяха превърнали в символ на корупцията, и повдигна обвинения срещу много други. Надяваше се да измъкне контрола над партията от ръцете на Тамани, но все още не бе успял.
20
Уилям Рандолф Хърст (1863–1951) — американски медиен магнат, чиято война за тиражи с друг влиятелен вестникар, Джоузеф Пулицър, води до появата на „жълтата преса“. — Б.пр.
21
Тамани хол — политическата машина на Демократическата партия в САЩ, изиграла важна роля в нюйоркския политически живот в периода от 90-е години на XVIII век до 60-е години на XX век. Под „политическа машина“ се разбира неформална организация, основана на протежиране и система за облагодетелстване на политиците, задкулисен контрол, дълготрайни политически връзки в структурата на представителната демокрация. Организацията има „бос“ и дългогодишни верни деятели, зависими от държавните поръчки, които този неформален патронаж успява да издейства посредством корупция. Подобни политически машини действат в много американски градове между 1875 и 1950 г., някои продължават да съществуват и досега. Обществото Тамани в Ню Йорк е основано през 1789 г. В сградата Тамани хол на Източна 14-а улица се е намирала централата му. В средата на 60-е години на XX век вследствие на силна съпротива на гражданското общество организацията прекратява дейността си. — Б.пр.