Кражба и нападение. Идеално. С огромно удоволствие щях да обяснявам на Дунди.
— На това ли му викаш „внимателно“? — смъмри я Роман.
— Всъщност му викам „граждански арест“ — контрира го Приянка. — Просто изпълнявах гражданския си дълг към страната.
— Поне изключи ли охранителните камери?
Тя го измери многозначително.
— Според теб биха ли работили на подобно място? По-правилният въпрос е дали взех от джоба му пачката пари от продажба на наркотици и отговорът е: да, взех ги.
Тя извади дебело руло долари, напечатани от ООН, бледосини с холографски знак, и го подхвърли на Роман, който го улови с неодобрителна гримаса.
— Няма да ни стигне за кой знае колко — обяви. — Най-много за едно-две зареждания с гориво.
— Сигурно се шегуваш. — Пресегнах се и взех пачката от ръцете му. Само по тежестта ѝ можех да преценя, че съдържа поне хиляда долара. — Но и бездруго нямате право да ги задържите. Това е… веществено доказателство.
— Кога за последно ти се е налагало да купуваш нещо? — попита ме Приянка. — В наши дни всичко струва сто долара плюс крак и ръка.
— Купувам… — понечих да отговоря.
Какво бях купувала последно? Шал — подарък за рождения ден на Кейт. Но, разбира се, не плащах за храна, дрехи и бензин. Бях правителствен служител, обитаващ правителствена квартира. И все пак това ме правеше човек с късмет и дълбока благодарност, а не паднал от Марс, както намекваше тя.
Почти всеки ден се срещах с нови хора и изслушвах житейските им истории. Икономиката беше в застой, докато народът лека-полека се връщаше по работните си места и нови фирми отваряха врати. Но въпреки че доларът се беше обезценил, скоро всичко щеше да си дойде на мястото.
— Разни неща… — довърших неловко.
— Мръсни ли са парите? — попита я Роман. — Могат ли да ги проследят?
— Да го кажем така: този тип или е служител на „Леда Корп“, работещ и като управител на скапан мотел сред пустошта, или има дебели връзки с мрежата, действаща по тези места.
— Мрежа? Криминална мрежа? — поинтересувах се. — Май наистина имаш бурно въображение.
— Добре — каза Приянка, — щом така смяташ. Аз обаче вярвам на очите си, онзи беше по-добре зареден от повечето аптеки. При всички случаи трябва да си ми благодарна. Сега справедливостта ще възтържествува и Сузуме, любимката на цял един народ, ще може да се завърне в лоното на демокрацията. За теб го правя, Америка.
— Много смешно — отвърнах.
— Да, нали? — съгласи се тя. — Но няма да се смееш, като ти съобщя, че телефоните им не работят.
Думите ѝ се процедиха през съзнанието ми, забавяйки кръвта във вените ми. Роман надникна към мен тревожно.
— Сигурна ли си? — попита я той.
Приянка сви рамене.
— Вероятно заради някоя буря.
Естествено. Прониза ме парещ гняв. Нищо чудно да беше прерязала жиците. Нямаше да ми позволят да се обадя за помощ, не и преди да получат каквото искаха от мен.
— Провери сама, ако не ми вярваш — предложи невинно Приянка.
— Точно това смятам да сторя — отсякох и слязох от пикала.
— Как успя да си отвориш рана на челото? — попита я Роман, посягайки към нея.
Приянка перна ръката му.
— Успокой се, нищо ми няма. Повърхностна рана… и така нататък.
— Онзи ли те удари?
Тя го изгледа обидено.
— Не. Е, съпротивляваше се… — подхвана. — Така де, боричкаше се с мен. Много беше сладък. Направо ме досмеша.
— Пак ли си удари главата в някоя врата?
Ослепителната усмивка на Приянка помръкна леко, но думите ѝ не забавиха хода си. Пулсът препускаше в гърлото ѝ, прекалено учестен, за да е нормален.
— За твое сведение блъснах челото си в прозореца, когато онзи изскочи от храсталака, врякайки като някой дребен трол.
— Нали уж каза, че имало и добра новина? — подканих я.
Приянка бръкна в единия съдран джоб на роклята си и като извади ръка, от показалеца ѝ висеше огромен дървен ключодържател със сребрист ключ.
— Взех една от по-големите и, надявам се, не чак толкова отвратителни стаи. Вероятно имаме около час, преди управителят да се свести и да свали достатъчно от тиксото на устата си, за да се развика.